— За по-добър от другите — каза тя накрая. — Какво очакваш, да се разплача ли? Вече изплаках колкото трябваше.
— Добре. Няма ли да ме целунеш за сбогом?
— Няма. Просто си върви, ако обичаш.
Родри взе празните дисаги и когато се озърна на излизане, я видя как спокойно прибира парите в сандъчето. Не беше тъжна, по-скоро изглеждаше облекчена от раздялата. Той яхна коня и препусна през града, без да обръща внимание на хората, които се разбягваха от пътя му. Не му олекна и когато на връщане в дъна завари пажа да го очаква с вест, че майка му желае да поговорят незабавно. Много му се искаше да изчезне под някакъв предлог, но нямаше къде да се дене от простия факт, че Ловиан е не само негова майка, но и господарка, на която дължи както синовна, така и васалска покорност.
— Веднага отивам — въздъхна той.
Ловиан стоеше до прозореца на приемната. Безмилостното утринно слънце подчертаваше бръчките по лицето и белите нишки в черната й коса, но тя все още беше привлекателна жена, макар и понаедряла от раждането на четирима синове. Носеше бяла ленена рокля, поръбена в цветовете на Мелуейд — зелено, сребристо и синьо — но на стола зад нея висеше като символ на тиеринската власт плащът с цветовете на Клу Кок: червено, кафяво и бяло. Родри с изненада помисли, че след като толкова години се е смятал за Мелуейд, някой ден и той ще носи същия плащ.
— Е? — запита Ловиан.
— Предадох всичко.
— Разплака ли се, горкото момиче?
— Право да ти кажа, според мен горкото момиче беше адски доволно да ми види гърба.
— Сигурно. Много си хубав, Родо, обаче не се съмнявам, че за една жена е голямо нещастие да те хареса.
Родри с ужас усети, че се изчервява.
— Акушерката каза, че твоята Олуен била навлязла в четвъртия месец — продължи Ловиан. — Ще й дойде времето някъде около Слънчевия празник. Понеже е първо, може да позакъснее.
— Ами, не ги разбирам много…
— …тия женски работи, нали? — Ловиан леко надигна вежди. — Крайно време е да разбереш, че от тия „женски работи“ зависи силата на всеки клан в кралството. Ако чичо ти бе имал незаконен син, аз нямаше да получа тиеринството. Помисли си върху това.
Родри се отпусна на един стол и заби поглед в пода. Ловиан с въздишка се настани до него.
— Лошото е, че не си отгледан за владетел — каза тя. — Никой не си е помислял, че имаш какъвто и да било шанс да наследиш нещо, затова баща ти се постара да получиш най-доброто военно обучение и спря дотук. Трябва да се ожениш час по-скоро и то за подходяща жена. — Тя помълча и го огледа. — Сигурно би те наскърбило, ако е от простолюдието или по-възрастна от теб.
— И още как!
— Помъчи се да бъдеш благоразумен. Аз… хей, какъв е тоя шум?
Едва сега Родри осъзна, че наистина от няколко минути на двора се вдига врява. Като благодари мислено на боговете, той стана и надникна през прозореца. Слугите бяха наизскачали да посрещнат отряд конници. Родри различи изображението на дракона по щитовете им и плаща на водача в синьо, сребристо и зелено.
— Кълна се в парчето на шопара! — възкликна Родри. — Та това е Рийс.
— Ако обичаш, внимавай как говориш пред брат си. Ще ти бъда много признателна.
Когато слязоха в голямата зала, завариха Рийс до почетното огнище. Плащът му вече беше метнат в края на дългата маса — знак, че в присъствието на гуербрета тиеринската власт остава на втори план. На ръст Рийс беше колкото Родри, но много по-як и набит. От рода Мелуейд бе наследил черна коса и сини очи, ала в лицето му нямаше изящество — тежка челюст, подпухнали клепачи, малки очички над високите скули. Когато Ловиан се поклони, Рийс отвърна на поздрава с топла усмивка. На Родри изобщо не обърна внимание.
— Добър ден, ваше превъзходителство — каза Ловиан. — Какво ви води насам?
— Не бих желал да обсъждам това на всеослушание.
— Разбирам. В такъв случай да се оттеглим горе.
Когато Родри понечи да ги последва, Рийс се обърна към него и изръмжа:
— Погрижи се хората ми да бъдат настанени както трябва.
Тъй като това бе пряка заповед от самия гуербрет, Родри стисна зъби и се подчини. Копеле, помисли той, ще обсъждаш войната насаме с майка ни, а става дума за моята кожа.
В присъствието на Рийс приемната изглеждаше още по-тясна. Вместо да седне, той закрачи напред-назад, хвърляйки от време на време погледи през прозореца. Ловиан използва мълчанието му, за да подреди мислите си. Предстоеше деликатен разговор по болната тема за баланса на силите помежду им. Като гуербрет Рийс беше неин господар, тъй че законът я задължаваше да изпълнява всяка негова заповед, ала от друга страна тя му беше майка и обичаят изискваше от него да я почита и да се вслушва в нейните съвети. Вече цяла година двамата се въртяха около тази сложна позиция като в някакъв причудлив танц.
— Защо дочувам слухове за бунт по тия места? — запита най-сетне Рийс.
— Значи са стигнали и до Аберуин?
— Естествено. — Той доста уместно цитира старата поговорка: — „Рано или късно всичко изскача под носа на Аберуинския гуербрет.“
— А чу ли се и това, че Слигин вярва на слуховете?
