През цялото утро верните васали на Ловиан прииждаха към Дън Канобейн. Както бе заръчал Слигин, те яздеха бързо, оставяйки каруците с провизии да ги следват както могат под охраната на копиеносците от простолюдието, които им дължаха техните градове и села по време на война. Седнал в дъното на голямата зала, Невин гледаше как Ловиан посреща най-напред лорд Олед, после Передир, Даумир и накрая Манид, който беше капитан на гарнизона от Дън Гуербин. Най-сетне в залата се събраха над двеста души. Ловиан поздравяваше спокойно всеки благородник, без да издава своето напрежение. Единственото чувство, което си позволяваше от време на време, бяха гневните изблици по адрес на бунтовника Корбин — ярост, напълно достойна за един тиерин. Около час преди пладне Слигин стана от масата и обяви, че са се събрали достатъчно бойци, за да потеглят.
— Момчетата от по-далечните области ще пристигнат утре — високо изрече той. — Но не можем да чакаме, нали?
Лордовете закимаха одобрително, ала Невин видя тревогата по лицата им. Колцина от тия васали щяха да пристигнат в действителност и колцина да се прехвърлят към бунтовниците? Само времето щеше да отговори. Ловиан назначи Слигин за кадвридок до срещата с Родри, после сред оживена гълчава и звън на ризници лордовете и техните войници взеха да се изнизват от залата. В суматохата Невин побърза да се промъкне до Ловиан. Тя го дръпна към огнището, за да разменят няколко думи насаме.
— Жив ли е Родри?
— Жив е. Адерин ми се обади само преди час. Засега не се очертават неприятности. Пред такава армия би било най-разумно Корбин да отстъпи към по-безопасни области. Лодлейн сигурно ще го посъветва да стори тъкмо това.
След като толкова години го бе слушала да говори за деомер, Ловиан прие новината спокойно. Самият Невин обаче сериозно се тревожеше за дълбините на злото, в които бе потънал Лодлейн.
— Какво ще предпочетете — да остана при вас, или да потегля с армията?
— Да тръгнеш, разбира се, и то не само заради майчините ми чувства. Все си спомням какво каза при първата ни среща, когато Родри бе хванал онова ужасно възпаление на дробовете. Уирдът му е обвързан с Уирда на цял Елдид, тъй рече. — Ловиан помълча и се загледа към излизащите войници. — Обичам Елдид повече и от сина си. Затова гледай да го опазиш.
Макар че армията пътуваше без обоз, в края на колоната водеха товарни коне с провизии за няколкото дни, докато каруците ги настигнат. Тъй като за всички останали беше най-обикновен билкар, Невин също яздеше отзад с мулето си. Слигин водеше войската ту ходом, ту в бърз тръс. Знаеше, че с това късно тръгване едва ли ще се доберат до Родри преди мръкнало, но държеше утре да пристигнат колкото се може по-рано. Невин имаше свои съображения да се радва на бързината. Естествено, Адерин му бе казал кой го чака в стария дън. Ако всичко вървеше добре, още утре щеше отново да срещне своята Брангуен.
— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.
— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.
Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.
Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.
— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!
После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.
— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.
Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.
— По-добре да го оставим насаме със скръбта — каза Калондериел. — Аз ще заровя гроба.
— Ще ти помогна — рече Джил и побърза да вземе лопатата; искаше да забрави какво може да е видяла преди малко.
Когато свършиха, двамата се върнаха в дъна и намериха уединено местенце край задната стена, където Калондериел да оправи на спокойствие стрелите, събрани от бойното поле. За тази цел западняците си служеха със специален инструмент — еленова лопатка, в която беше пробита дупка с необходимия размер.
