— Не взехме много стрели — подхвърли той. — Откъде да знам, че ще се замесим във война? Има ли добри стрелци по тия места?
— Нямам представа. Лично аз никога не съм похващала лък.
Калондериел взе една стрела с откъснато оперение и навъсено се вгледа в нея. Очите му бяха тъмно пурпурни като най-скъпо бардекско кадифе.
— Май ще трябва да я отрежа. Ах, да му се не види… забравил съм острото ножче в багажа.
— Вземи това — предложи Джил и му подаде сребърния си кинжал. — По-остро никъде няма да намериш.
Той тихо подсвирна и пое кинжала. Когато плъзна пръст по него, над острието избликна сияние, видимо даже под ярките слънчеви лъчи.
— Джуджешко сребро! — възкликна западнякът. — Рядко се среща в днешно време, нали?
— Как го нарече?
— Джуджешко сребро. Нали не греша? Откъде го намери?
— От един златар. Ото се казва и живее на границата.
— Сигурно е бил дребничък — лукаво се ухили Калондериел. — Обаче як и широкоплещест.
— Прав си. Да не би да го познаваш?
— Него не, но познавам народа му.
Джил бе прекалено озадачена от странното поведение на своя кинжал, за да мисли за клана на Ото. Взе оръжието и го завъртя насам-натам, гледайки светлината по острието. В нейните ръце тя беше много по-слаба.
— Никога не съм го виждала да сияе така.
— Заради мен е. Народът на Ото не се погажда много-много с моя. Искат да знаят кога се навъртаме наоколо, защото ни смятат за банда мошеници и крадци.
Джил рязко вдигна глава.
— Елкион Лакар — прошепна тя. — Елфи.
— Наричай ни както щеш — разсмя се той. — Но което си е вярно, вярно е — чувал съм тези имена.
Като дъждовни капки над спокойно езеро, Дивите изникнаха наоколо един по един. Синя силфида, две пъпчиви джуджета, тръпнещият прозрачен силует на въздушен дух — всички те идваха като верни кучета, бързащи да полегнат в нозете на господаря си.
— Тогава какво е истинското име на твоя народ?
— О, не, никога не ще го узнаеш от мен. Тази чест трябва да се заслужи и от вашия народ само Адерин го е чувал. — Калондериел се усмихна, сякаш за да покаже, че не желае да я обиди. — Е, чувал съм какви приказки разправяте за нас. Не сме крадци или адски демони, нито пък сме по-близо до боговете. От кръв и плът сме, досущ като вас. Старият Адерин казва, че нашите богове са ни сътворили от Дивите, а вашите са използвали животни, тъй че сега за добро или зло споделяме един общ свят.
— Чакай, жреците твърдят, че сме сътворени от пръст и вода.
— Деомерът знае малко повече от жреците; не го забравяй. Би ли ми услужила пак с кинжала? Много работа ме чака.
Джил му го подаде. Дълго седя и гледа как острието искри като пламък в ръцете на елфа, размишлявайки над странните неща, които бе чула от него.
Около пладне Джил видя как огромният бухал описа кръг над броха и изчезна вътре. От гледката я побиха тръпки. Изтича в кулата и завари Кълин и Родри да разговарят край стълбището. Няколко минути по-късно се появи Адерин, който разкършваше ръце и плещи като след дълго плуване срещу течението.
— Открих ги, милорд. Лагеруват на около петнайсет мили североизточно от тук.
— Чудесно — каза Родри. — В такъв случай най-добре да пресрещнем Слигин.
— Не е много разумно, милорд — намеси се Кълин. — С цяла армия зад гърба си едва ли ще рискуват да обсадят дъна, но ако сте на открито, може да предприемат една отчаяна атака.
— Откъде ще знаят, че ние… о, в името на всички богове и съпругите им, какъв глупец съм само! Разбира се, че ще знаят.
— Слушай, сребърен кинжал — продължи Адерин. — Ще ти бъда много благодарен, ако се въртиш около лорд Родри, щом се стигне до бой. За да успеят, бунтовниците трябва да го убият преди да се е вдигнал толкова шум, че гуербрет Рийс да се намеси волю-неволю. Без съмнение затова не нападат армията на Слигин. Не им се иска да убиват благородници — биха го сторили само ако наградата е Родри.
— Точно така — каза Кълин. — А пък разправяш, че не разбираш от военни дела. Май само се правиш на скромен.
— А, тия работи съм ги чувал от Невин.
Родри и Кълин замислено кимнаха.
— Не те разбирам, Адерин — намеси се Джил. — Искаш да кажеш, че не си ги чувал от никого, така ли?
— О! — старецът тихичко се разсмя. — Извинявай, дете. Имам един приятел на име Невин. Ако не бъркам, баща му го нарекъл така на шега.
Тъй като досега бе мислила за Ото златаря, Джил изведнъж си спомни неговата гатанка, че един ден „никой“ ще и каже с какъв занаят да се захване. А щом беше приятел на Адерин, този човек навярно също владееше деомера. Докато мъжете разговаряха за предстоящата война, тя се измъкна навън и избяга от дъна. Седна край потока и загледа гъмжилото от Диви из водата, които се надигнаха насреща й като вълна. За миг дъхът й спря. Деомерът сякаш се спускаше от небето като ястреб и вече я сграбчваше в ноктите си.
— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.
— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.
