Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.
Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.
— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!
После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.
— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.
Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.
— По-добре да го оставим насаме със скръбта — каза Калондериел. — Аз ще заровя гроба.
— Ще ти помогна — рече Джил и побърза да вземе лопатата; искаше да забрави какво може да е видяла преди малко.
Когато свършиха, двамата се върнаха в дъна и намериха уединено местенце край задната стена, където Калондериел да оправи на спокойствие стрелите, събрани от бойното поле. За тази цел западняците си служеха със специален инструмент — еленова лопатка, в която беше пробита дупка с необходимия размер.
— Не взехме много стрели — подхвърли той. — Откъде да знам, че ще се замесим във война? Има ли добри стрелци по тия места?
— Нямам представа. Лично аз никога не съм похващала лък.
Калондериел взе една стрела с откъснато оперение и навъсено се вгледа в нея. Очите му бяха тъмно пурпурни като най-скъпо бардекско кадифе.
— Май ще трябва да я отрежа. Ах, да му се не види… забравил съм острото ножче в багажа.
— Вземи това — предложи Джил и му подаде сребърния си кинжал. — По-остро никъде няма да намериш.
Той тихо подсвирна и пое кинжала. Когато плъзна пръст по него, над острието избликна сияние, видимо даже под ярките слънчеви лъчи.
— Джуджешко сребро! — възкликна западнякът. — Рядко се среща в днешно време, нали?
— Как го нарече?
— Джуджешко сребро. Нали не греша? Откъде го намери?
— От един златар. Ото се казва и живее на границата.
— Сигурно е бил дребничък — лукаво се ухили Калондериел. — Обаче як и широкоплещест.
— Прав си. Да не би да го познаваш?
— Него не, но познавам народа му.
Джил бе прекалено озадачена от странното поведение на своя кинжал, за да мисли за клана на Ото. Взе оръжието и го завъртя насам-натам, гледайки светлината по острието. В нейните ръце тя беше много по-слаба.
— Никога не съм го виждала да сияе така.
— Заради мен е. Народът на Ото не се погажда много-много с моя. Искат да знаят кога се навъртаме наоколо, защото ни смятат за банда мошеници и крадци.
Джил рязко вдигна глава.
— Елкион Лакар — прошепна тя. — Елфи.
— Наричай ни както щеш — разсмя се той. — Но което си е вярно, вярно е — чувал съм тези имена.
Като дъждовни капки над спокойно езеро, Дивите изникнаха наоколо един по един. Синя силфида, две пъпчиви джуджета, тръпнещият прозрачен силует на въздушен дух — всички те идваха като верни кучета, бързащи да полегнат в нозете на господаря си.
— Тогава какво е истинското име на твоя народ?
— О, не, никога не ще го узнаеш от мен. Тази чест трябва да се заслужи и от вашия народ само Адерин го е чувал. — Калондериел се усмихна, сякаш за да покаже, че не желае да я обиди. — Е, чувал съм какви приказки разправяте за нас. Не сме крадци или адски демони, нито пък сме по-близо до боговете. От кръв и плът сме, досущ като вас. Старият Адерин казва, че нашите богове са ни сътворили от Дивите, а вашите са използвали животни, тъй че сега за добро или зло споделяме един общ свят.
— Чакай, жреците твърдят, че сме сътворени от пръст и вода.
— Деомерът знае малко повече от жреците; не го забравяй. Би ли ми услужила пак с кинжала? Много работа ме чака.
Джил му го подаде. Дълго седя и гледа как острието искри като пламък в ръцете на елфа, размишлявайки над странните неща, които бе чула от него.
Около пладне Джил видя как огромният бухал описа кръг над броха и изчезна вътре. От гледката я побиха тръпки. Изтича в кулата и завари Кълин и Родри да разговарят край стълбището. Няколко минути по-късно се появи Адерин, който разкършваше ръце и плещи като след дълго плуване срещу течението.
— Открих ги, милорд. Лагеруват на около петнайсет мили североизточно от тук.
— Чудесно — каза Родри. — В такъв случай най-добре да пресрещнем Слигин.
— Не е много разумно, милорд — намеси се Кълин. — С цяла армия зад гърба си едва ли ще рискуват да обсадят дъна, но ако сте на открито, може да предприемат една отчаяна атака.
