Има чувството, че току-що е затворила очи, а вече е време да става. Сигурно е заспала в момента, в който са тръгнали от бара, защото, когато се събужда, те вече са паркирали на алеята пред къщата ѝ, а Сал се е навел над нея, за да махне колана ѝ.
Помага ѝ да излезе от колата, за да се добере до вратата; коства ѝ много усилия, за да се задържи на краката си и да въведе кода за предния вход. Добре, че Сал е там, за да я придържа, защото краката ѝ своеволно отказват и тя на няколко пъти едва не се свлича на земята. Мерин рядко влиза през тази врата. Двамата с Дерек обикновено паркират в гаража и минават през страничния вход, който почти винаги е отключен.
Вместо кода за външната врата обаче, Мерин избира пин кода на банковата си карта и устройството просветва в червено. Вторият ѝ опит е датата на сватбата им, но и той е неуспешен.
И тогава си спомня.
Кодът на предната врата е рожденият ден на Себастиан. Тъгата я залива като приливна вълна, докато внимателно избира цифрите. Лампичката светва зелено.
— Какво има? Всичко наред ли е? Да не ти се повръща? — пита Сал, докато тя се подпира на него.
— Не.
Не и заради алкохола, отдавна е спрял да ѝ влияе по този начин.
— Ще ми помогнеш ли да се кача до спалнята?
Той затваря и заключва вратата след тях, а тя изритва обувките си настрани и съблича палтото на пода в антрето. Сал ѝ помага да се справи с витите стълби, след което я отвежда до спалнята, където тя просто се хвърля върху леглото и затваря очи. Стаята се върти, но Мерин вече се чувства по-добре. Сал е до нея и тя се обляга на рамото му. Усещането ѝ харесва. Толкова сигурно. Толкова… успокояващо.
— Бързаш ли? — пита тя, напълно осъзнаваща, че и двамата са на леглото.
Не иска да е сама. Напоследък винаги е сама.
— Не — отговаря той. — Мога да остана за малко.
Мерин се сгушва в него, готова просто да го прегърне, докато лежат, но осъзнава, че би било безкрайно неуместно. Не че настоящата им поза не е неуместна.
— Спомняш ли си, че ти казах, че познавам един човек — прошепва Сал, докато гали разпиляната по челото ѝ коса.
Гласът му я кара да настръхне. Тонът му е дрезгав и някак привлекателен. Не го е чувала да говори така, откакто излизаха заедно. Успява да разбуди нещо дълбоко у нея, но Мерин го отдава на алкохола.
— Не се шегувах, Мерин. Наистина. Той може да се погрижи за проблема ти вместо теб.
— Спри. Шегувах се. — Тя се опитва да се отдръпне от него, но той я е прегърнал здраво. Ръцете му са мускулести и не помръдват, когато Мерин се размърдва, за да се измъкне.
— А аз не. — Устните му са в косите ѝ.
— Добре, дай ми визитката му. — Мерин си мисли, че ако му угоди, той ще си тръгне след няколко минути. Но когато Сал не отговаря, тя пита: — Да не би да няма визитка? Какъв е този мистериозен човек, когото „познаваш“, и с какво се занимава? Адвокат?
— Казах ти, че ще се погрижи за ситуацията.
— Чудесно. А може ли да убие някого и да го направи да изглежда като инцидент?
— Може би. Със сигурност познава хора, които могат да го направят.
— И си ползвал услугите му и преди?
— Веднъж или два пъти.
— Вярваш ли му?
— Не вярвам на никого — брутално откровен е Сал, — освен на теб.
Прегръдката му се разхлабва и Мерин се отдръпва достатъчно, за да се вгледа в него. Той среща погледа ѝ, но не отвръща очи. Тя има чувството, че е изминала цяла вечност, но лицето му остава непроменено, а устните му не трепват в усмивка, за да ѝ покаже, че се е шегувал. Защото, колкото и съмнителни да бяха някои от приятелите му, а понякога и самият той, едва ли познаваше наемни убийци. Това би било абсурдно.
Но той не се шегува. Лицето му не трепва.
Мерин наистина беше много ядосана, когато се появи в бара, но това беше… твърде много. Да се шегува, че ще очисти някаква непозната жена, беше твърде много дори за него и черното му чувство за хумор. Мерин знаеше, че се е държала ужасно с него преди това, но…
И тогава тънка усмивка се промъква по лицето на Сал.
— Кретен такъв! — Мерин го бутва по ръката, а той се засмива.
Това е онзи Сал, когото си спомняше от преди. Забавният и непринуден Сал, когото тя обича безусловно. Смехът винаги я е карал да се чувства по-близка с него и преди да се усети, тя го целува. Целувката е непохватна, мокра и той не ѝ отговаря, но не я и спира. Мерин се отдръпва за секунда, усещайки топлината на срама да се разстила по бузите ѝ. Сал остава мълчалив, но въздъхва дълбоко и на нея вече ѝ се иска никога да не го е целувала. Отваря уста, за да се извини, но преди да успее да каже нещо, той обгръща раменете ѝ и я бутва обратно върху леглото.
