Първо, малкият може да си завре тъпото „госпожо“ в задника, защото не му е никаква госпожа. Само на двайсет и четири е, по дяволите! Второ, не, няма друга карта. Достигнала е кредитния лимит на всичките си кредитни карти. Беше взела две, като за тази беше кандидатствала преди месец, въпреки че имаше ниски лимити и висока лихва. Нямаше как да я е използвала толкова много… а може би все пак го беше направила. Със сигурност щеше да знае, ако си беше направила труда да отвори писмото от банката с движенията по сметките ѝ. Само че не му беше обърнала внимание и то си стоеше непокътнато на плота в кухнята, редом с другите пликове с неплатени сметки.
Жената след нея с двете енергични внучета въздъхва с нетърпение, тропва с крак и им се скарва, че ако не се спрат, ще ги изпрати при баща им. Цялата ситуация нямаше да е толкова унищожително унизителна, ако наоколо имаше повече клиенти, звуци и продавачи. Макензи много ясно вижда раздразнението, изписано по лицето на гимназиста, който я обслужва. Малкият вероятно имаше повече джобни, отколкото тя пари в банковата си сметка.
Веднъж Дерек ѝ беше споделил, че бедността, в която е израснал, го е направила мъжа, който е днес. Чудесно за него. За нея обаче цялото преживяване е повече от неприятно и тя се надява, че магистърската ѝ програма, която между другото не беше от най-практичните решения откъм финансова гледна точка, щеше да промени нещата. Разбира се, че ѝ се иска да е като останалите си приятели художници, които не се интересуват колко пари изкарват. Но когато си затънал в заеми и задължения, а майка ти е развила алцхаймер и се нуждае от скъпи грижи в сравнително скъп хоспис, разликата между поръчка от „Макдоналдс“ и пакет инстантни спагети за долар, е от тук до небето.
Макензи започва да бърка в портмонето си с надеждата, че ще намери банкнотата от двайсет долара, която крие за спешни случаи. Не е сигурна дали вече не я е използвала. Не е убедена, че този случай трябва да бъде категоризиран като „спешен“, но обстоятелствата определено я караха да го смята за такъв. Баба ѝ я беше научила винаги да си оставя малко пари в брой, в случай че кредитните ѝ карти са блокирани или наблизо няма банкомат. Баба ѝ се беше оказала права и Макензи внезапно усеща колко много ѝ липсва.
Колко хитро нещо е скръбта!
Макензи намира банкнотата сгъната между някаква стара карта за „Сиърс“ и картата ѝ за „Сефора“, които вече не използва, защото първият магазин вече не работи, а вторият е твърде скъп за нея. Поръчката ѝ струва четиринайсет долара и шейсет и осем цента. За секунда се замисля дали да не смени менюто с пиле на грил с два хамбургера от менюто за един долар. Възрастната жена зад нея въздиша отново и Макензи се примирява, че е твърде унизена, за да го направи, затова подава банкнотата на продавача. Малкият ѝ връща пет долара и някакви монети. Макензи натъпква рестото в портмонето си и се опитва да не мисли, че това са единствените ѝ пари до края на седмицата.
Когато се връща с храната, Дерек дори не я поглежда, забил поглед в телефона си. Двамата са залепени за телефоните си по различни причини — той заради работата си, а тя заради всичко, което не е свързано с работата ѝ. Дерек не обича да го прекъсват, докато пише, затова Макензи го изчаква. Преди да седне, се опитва да надникне в екрана му, но Дерек някак си усеща и го накланя настрани, така че тя да не може да види нищо.
Мрази, когато прави така. Напомня ѝ, че има тайни. Тайни, като самата нея.
Макензи развива хартията на бургера си и отхапва, докато разглежда Инстаграм, а Дерек се преструва, че нея я няма. Беше публикувала снимка на краката си, качени на таблото на колата му, докато пътуваха към хотела. Снимката беше направена секунди, преди той да ѝ се тросне да ги свали, въпреки че си беше събула обувките, защото знаеше, че иначе ще го раздразни. В интерес на истината, тя го познава много повече, отколкото Дерек е готов да си признае. А това означава, че Макензи е наясно колко недоволен ще е, ако разбере, че от време на време се появява в Инстаграм профила ѝ, макар да не издава нито лицето, нито името му или някакъв отличителен белег, по който някой да го разпознае. Но какво значение има, нали той няма профили в социалната мрежа и не можеше да види какво прави Макензи?
Дерек посяга към картофите. Не благодари за храната. Не че тя иска да ѝ благодари, защото той плаща за всичко друго и за него не е проблем да остави повече от сто долара за една вечеря. За нея две менюта от „Макдоналдс“ на стойност петнайсет долара представляват последните ѝ пари за седмицата. Не. Макензи не иска да ѝ благодари, а просто да бъде учтив с нея. Тя не си спомня кога за последно е направил някакво усилие да е вежлив. Спомня си, че в началото, когато го срещна, си мислеше, че е най-възпитаният мъж на света с най-добрите и изтънчени маниери.
