Обаждането трае точно пет минути. Поздравява се с личния си счетоводител и се захващат за работа. Тя му диктува номера на банковата сметка на Джулиан и потвърждава сумата, която иска да преведе. Дори и да намира ситуацията за странна, счетоводителят нито коментира, нито задава въпроси. Клиентите му са богаташи и той много добре знае, че не са му нужни детайлите около това къде и как харчат парите си. Двеста и петдесет хиляди долара е солидно дарение за една-единствена благотворителна организация, но Мерин и Дерек редовно даряват огромни суми, а и тя самата през последната година е увеличила даренията си. Може би вярва, че така си купува добра карма, която ще ѝ помогне да си върне сина.
Но кармата не съществува, нали? Ужасни неща се случват през цялото време, а някои са като лавина и водят до още по-ужасни случки след себе си.
Тя затваря и през следващите няколко минути се взира безцелно пред себе си. Телефонът звънва и я връща към реалността. Мерин поглежда към светещия екран.
Жива ли си?
Набира номера на Сал и той отговаря още след първото иззвъняване:
— Хей.
— Хей — отговаря тя и изведнъж усеща някаква странна неловкост, която преди не е изпитвала.
Връзката се разпада за секунда и Мерин си спомня, че Сал вероятно вече е в имението.
— Всичко ли мина по план снощи? — пита той.
Мерин се поколебава, сякаш не иска да му отговори. Някак странно е да каже „Да, всичко е чудесно, току-що изпратих четвърт милион долара на благотворителна организация, която пере пари, за да платя на наемния убиец, който ти ми препоръча, за да убие любовницата на мъжа ми.“
— Дадох му зелена светлина. Искам тя… да изчезне — отвръща най-накрая Мерин.
— Мислех, че имаш предвид Дерек. — Дори лошата връзка не може да прикрие изненадата му.
— Никога не съм казвала, че искам да е Дерек. Ти си го казал на Джулиан, но Дерек е баща на сина ми. Трябва да е… трябва да е любовницата.
Помежду им се настанява дълга пауза. Мерин чува телевизора, явно гледа сутрешния блок. Може да чуе смеха на публиката, примесен с този на майка му. Мерин може почти да си ги представи как седят заедно в хола и пият кафе. По-късно вечерта кафето ще бъде заменено от бутилка скъпо мерло или Каберне Совиньон от личната им изба в мазето, която съдържа последните остатъци от личната колекция вина на бащата на Сал.
— Еха. — Очевидно е, че не знае как да отговори. — Но нали знаеш, че не тя е виновната в случая?
— Не ме интересува. Тя се опитва да разруши и малкото останало от семейството ми.
Настъпва кратка тишина.
— Какво, мислеше си, че не съм способна на такова нещо ли?
— Много отдавна се научих да не те подценявам, Мерин. — Сал понижава гласа си и звуците от телевизора избледняват някъде зад него. Тя си го представя как влиза в кухнята. — Но нали знаеш, че вече няма връщане назад. Щом си му платила, парите ще се изпарят.
— Знам, всичко приключи. — Сега тя се поколебава. — Знаеш ли… имаш ли представа как ще го направи?
— Не — отговорът му е бърз и категоричен. — Не му задавам такива въпроси, защото такива въпроси не засягат нито теб, нито мен.
— И той каза същото.
— Той ще се погрижи за всичко. Никой няма да може да го свърже с теб. Затова и услугите му са толкова скъпи.
Пълното доверие на Сал в уменията на Джулиан я тревожи. За какво ли го е наемал преди?
— Според теб колко време, че ще му отнеме? — пита тя, но това, което наистина иска да разбере, е, колко време ѝ трябва, за да си промени решението.
„Ами ако утре се събудя и не мога да се примиря с мисълта какво съм направила?“
— Не знам — казва Сал, — но няма да е много. Задръж за секунда.
Чува го да говори с майка си, след което се обръща отново към нея.
— Извинявай, не можеше да стигне дистанционното.
— Как е Лорна?
— По-добре. Движи се сама.
— Това е чудесно. Ще те оставя да се върнеш при нея.
— Мер… — поколебава се Сал. — Искаш ли един съвет? Забрави всичко. Забрави за онзи ресторант и за парите. Изкарай си го от главата. Продължи с живота си, сякаш никога не се е случило. Не мисли за Джулиан и особено за любовницата. Те вече не съществуват, разбираш ли? Няма друг начин… да се примириш със случилото се. И се отърви от детективката, по дяволите! Едва ли искаш да научи какво си направила.
Тя кимва, но после си спомня, че си говорят по телефона и Сал не може да я види. Някъде на заден план Лорна го повиква.
— Трябва да затварям. Ще се върна в града по-късно довечера, ако искаш да… поговорим. Може да дойдеш у нас.
Мерин знае какво има предвид и че вече не е свързано с Джулиан. Иска да поговорят за тях двамата и случилото се вчера, което все още не бяха обсъдили. Нещо, което със сигурност трябва да направят, но не сега. Не и скоро. Тя няма да може да се справи с още една сложна ситуация.
— Карай внимателно — отговаря му и затваря.
