По-голямата част от лозята на винарната „Палермо“, която се простираше на повече от трийсет акра земя, беше продадена на голяма корпорация преди десет години. Новите собственици нямаха нужда от къщата им. Искаха само лозята, така че Лорна задържа къщата, залата за дегустации, винарската изба в мазето и три акра лозя. Тази къща беше единственият дом, който някога е познавала, и беше решена и да живее, и да умре в него. С влошаването на здравословните ѝ проблеми, Лорна бе спряла да поддържа къщата, както преди, и синът ѝ я посещаваше в Просър по-често, отколкото му се искаше.
Малко зад Сал имаше съвсем простичка люлка, направена от едно парче дърво и няколко въжета. Преди години един от работниците в имението беше изненадал малкия Сал с неочаквания подарък. Работникът може би я беше изработил, за да впечатли шефа си, а може би, за да разсее момчето от факта, че майка му редовно е покрита със синини и рани. Каквато и да беше причина, Сал се беше зарадвал изключително много и дори беше споделил на Мерин, че това е един от щастливите му спомени от детството.
Един от малкото щастливи спомени.
— Да, наистина е добър.
Мерин се бе взряла през прозореца, наблюдавайки как приятелят ѝ работи. Рядко беше виждала тази страна на Сал — онзи Сал, който беше отраснал тук, който режеше клончета и вършеше черната работа със собствените си ръце. В нейните очи той беше гражданин, който си има бар и апартамент в Белтаун и води активен ергенски живот. Честно казано, тя намираше тази версия на Сал, която беше пълната противоположност на човека, с когото беше излизала в колежа и с когото беше приятелка вече над двайсет години, за някак привлекателна.
— Защо никога не се оженихте? — Тонът на Лорна не беше обвинителен, а по-скоро разочарован. — Той те обичаше толкова много.
Всеки път, когато Мерин дойдеше на гости, двете стигаха до този разговор и тя винаги отговаряше по един и същи начин:
— Не ни беше писано. А и бяхме толкова млади. — Пропусна да спомене, че беше започнала да излиза с Дерек само седмица, след като бяха скъсали със Сал.
— Обичаш ли съпруга си?
— Разбира се — отвърна Мерин изненадано. Лорна никога досега не ѝ беше задавала този въпрос. — Двамата с Дерек сме заедно от много време.
Но Лорна беше продължила да настоява:
— И той е добър съпруг? Добър баща на сина ти?
— Разбира се. — Мерин намаза няколко бисквити обилно с масло и ги остави на масата. — Защо, да не би Сал да е казал нещо?
Лорна продължаваше да гледа сина си през прозореца.
— Той не харесва съпруга ти.
Нищо изненадващо.
— Казва, че не се държи добре с теб. — Лорна се обърна към нея. — Казва, че ти изневерява.
Мерин затвори очи, опитвайки се да потисне въздишка. Дерек ѝ е бил неверен само веднъж, още в началото на бременността ѝ и тя не можеше да повярва, че Сал е казал на майка си за случилото се. Не му влизаше в работата, още по-малко пък на нея.
— Дерек просто… беше объркан и сбърка. Веднъж. Няма да се повтори. — Мерин усети как лицето ѝ почервенява.
— Вярвам в силата на прошката — отвърна Лорна и кимна. — Ти си добро момиче, Мерин. Но ако съм научила нещо за всички тези години, през които съм била омъжена, е, че винаги трябва да пазиш децата си. Винаги. Тяхната безопасност идва преди всичко, а аз не успях да предпазя сина си. Той ме защитаваше, когато трябваше аз да защитавам него. Мисля, че това е причината да не може да се доверява на никого сега. Освен на теб — добави Лорна с тиха усмивка. — Трябва да се грижиш за него, когато се върне в града. Погрижи се да не се чувства самотен.
Мерин стисна ръката ѝ успокоително:
— Двамата се грижим един за друг, имаш думата ми.
След около час тя прибра дрехите си, готова да се прибере вкъщи. Малка щайга с избрани вина от избата на Палермо намери място в багажника ѝ точно до малкия ѝ сак. Сал никога не ѝ позволяваше да си тръгне от Просър без вино.
— Не се претоварвай — каза му тя, след като си беше взела довиждане с Лорна.
Чувстваше се гузна, че ги оставя сами, но нямаше търпение да се прибере в Сиатъл. Къщата беше заобиколена от лозя и нищо друго, най-близките съседи бяха на около два километра от тях, а телефоните имаха лошо покритие. Пък и двете ѝ момчета ѝ липсваха. Тя прегърна Сал, който ухаеше на прясна трева и свеж въздух.
— Благодаря, че дойде. Наистина ни помогна много.
— Ще се видим ли след седмица?
Той поклати глава.
— Има твърде много за вършене тук и искам да приключа, преди да завали сняг. Ще остана за празниците, но ще се видим догодина. — Той я придърпа за още една прегръдка. — Честита Коледа, Мер.
Пет дни по-късно, точно три дни преди Коледа, Себастиан изчезна. Думите на Лорна изникнаха в главата ѝ неочаквано и започнаха да я преследват. „Винаги трябва да пазиш децата си. Това е най-важното.“ Бяха като шамар по лицето и удар, който ти изкарва въздуха.
А Мерин се беше провалила точно в това.
Да предпази сина си.
Досущ като Лорна.
