— Знам, знам. Излизам навън. — Напук запали цигарата още преди да стигне до изхода. Ядосано закрачи назад-напред по тротоара пред хотела, като яростно всмукваше и изпускаше дима. Накрая хвърли фаса пред краката на портиера, извади нова цигара и я запали. До ушите й стигнаха далечни звуци на китара — свиреше онзи скитник пред „Сейнт Бартоломю“. За да убие времето, Орхидея пресече улицата.
Облечен в тънък безформен шлифер, мъжът дрънкаше на китарата си и пееше. Седеше по турски и дърпаше струните с перцата на напръстниците. Калъфът му лежеше отворен до него и вътре имаше няколко смачкани банкноти.
Този тип адски го биваше. Не виждаше лицето му, наведено над старата му китара и скрито под периферията на кафявата му шапка, но чуваше гласа му, малко дрезгав, обременен от тъга и тежък живот. Спокойно можеше да се отъждестви с него. Караше я едновременно да се чувства тъжна и щастлива. Тя импулсивно бръкна в чантичката си, извади един долар и го пусна в калъфа.
Мъжът кимна, без да прекъсва песента си.
Прозвуча последният скръбен акорд и музиката заглъхна. Той остави китарата настрани и вдигна глава.
Орхидея с изненада видя, че е азиатец, млад и доста красив. На лицето му липсваха обичайните следи от алкохолизъм и наркотична зависимост, очите му бяха ясни и дълбоки. Всъщност въпреки дрипавото му облекло нейният уличен инстинкт й подсказваше, че той изобщо не е скитник — а сигурно истински музикант. Парцалите и мърлявата стара шапка бяха само за шоуто.
— Ей, много те бива, знаеш ли? — похвали го тя.
— Благодаря.
— Къде си се научил да свириш така?
— Аз съм последовател на блуса. Блусът е моят живот.
— Да, понякога и аз се чувствам така.
Той я прониза с поглед и Орхидея се изчерви. Музикантът събра парите от калъфа, пъхна ги в джоба си и прибра китарата.
— Свърших за днес. Ще си взема чаша чай в „Старбъкс“ зад ъгъла. Бихте ли ми направили компания?
„Бихте ли ми направили компания?“ Този тип сигурно следваше в консерваторията и се бореше тук за място под слънцето. Да, така трябваше да е. Официалността, с която я покани, й достави удоволствие. Харесваше й драматичната му дегизировка. Още се сърдеше на Гедеон и се надяваше да ги види заедно — така щеше да му даде урок.
— Естествено — отвърна тя. — Защо не?
Кимащия жерав седеше на масичката, пиеше зелен чай и слушаше жената. Тази неочаквана възможност беше добре дошла. Знаеше точно как да я използва, за да накара Крю да разкрие картите си, да го дестабилизира, да го принуди отново да мине в отстъпление.
Чудесна възможност, наистина.
— Ти мина покрай мен и по-рано днес — каза той. — Веднага те забелязах.
— Ами, да, наистина минах.
— Беше с някакъв мъж. Съпруг?
Орхидея се засмя.
— Просто приятел. — Тя се наведе напред. — Ами ти? Не си скитник, права ли съм?
Кимащия жерав не реагира.
— Не мож ме заблуди. — Тя му намигна. — Но трябва да кажа, че добре изпълняваш тая роля.
Той продължи да си пие чая, като че ли нищо не се е случило. Ала думите й силно го смутиха.
— Приятел, казваш. Гадже ли ти е?
— Е, не точно. Всъщност е малко шантав.
— В какъв смисъл?
— Вика, че бил актьор, продуцент. Преоблича се в странни костюми, излиза и се преструва на друг, влачи ме със себе си. Пълна откачалка. Твърди, че упражнявал системата на Станиславски, обаче според мене нещо е загазил.
— В какво е загазил?
— Ще ми се да знаех! Искам да му помогна, ама той не ми дава. Замъкна ме в Ривърдейл в едно адски модно частно училище. Престорихме се на родители на вундеркиндче и той открадна някакви документи — Бог знае защо. И посред нощ направихме тоя щур номер със смяната на стаите в „Уолдорф“.
— Много странно.
— Да, пък после ходихме при един негов приятел в болницата и се оказа, че е умрял.
Кимащия жерав отпи глътка чай.
— Може да е замесен в нещо незаконно.
— Не знам. Изглежда ми честен човек. Просто не мога да проумея.
— Къде е сега той?
Момичето сви рамене.
— Заряза ме в метрото, просто изскочи навън, каза, че щял да ми се обади по-късно. Ще се върне. Всичките ни неща са в стаята.
— Какви неща?
— Влачи със себе си куфар с всевъзможни дегизировки. И една пластмасова кутия, заключена. И представа си нямам какво има в нея, той много си я пази.
— В стаята?
— Не. В багажното хранилище в „Уолдорф“.
Тя продължи разсеяно да дрънка. Когато измъкна от нея цялата важна информация, от която имаше нужда, Кимащия жерав отново насочи разговора към себе си.
— Каза, че според теб съм се дегизирал. Какво имаш предвид?
— Я стига, само се погледни. — Тя се засмя. Правеше си майтап с него. — Знам какъв си всъщност.
Той се изправи и си погледна часовника.
— Почти е време за вечернята в „Сейнт Бартоломю“.
— Какво? Ще ходиш на черква?!
— Отивам да слушам музика — обожавам григорианските песнопения.
— Аха.
— Би ли ми направила компания?
