Орхидея се поколеба.
— Ами… естествено. Ама да не си помислиш, че излизам с тебе.
— Няма, разбира се. Просто ми е приятно присъствието ти. Като приятелка.
— Бива, защо не?
След малко влязоха в черквата. Вратите бяха отключени, ала храмът пустееше и поради спускащия се навън здрач вътре вече цареше мрак.
— Къде е музиката? — попита тя. — Няма никой.
— Малко сме подранили — отвърна Кимащия жерав, хвана я за ръка и я поведе по пътеката към най-тъмната част на хора. — Тук можем да се настаним на хубави места.
— Добре. — Гласът й прозвуча колебливо.
Китаецът държеше дясната си ръка скрита в джоба на шлифера. Напръстниците все още бяха на пръстите му. Щом влязоха в тъмната апсида, той извади ръката си.
— Чувам тракането на перцата ти — каза Орхидея.
— Да. Винаги чувам музика. Винаги чувам блус. — Той вдигна ръка и размърда пръсти пред лицето й. Напръстниците слабо проблясваха в сумрака. Кимащия жерав тихичко запя.
Гедеон излезе от Дафа центъра, но вместо да се върне в колата, пресече моравата на кампуса и се насочи към портиерната на старото имение, днес очевидно използвана за частно жилище. Някакво шесто чувство му подсказваше, че там живее уредна старица — заради чистата тухлена алея, цветните лехи от двете страни на входа, дантелените завеси и необичайната украса, която се виждаше през прозорците.
Колкото може по-нехайно се приближи до вратата, но преди да стигне до нея, изневиделица изскочиха двама азиатци с тъмни анцузи.
— Какво обичате? — попита единият. Говореше любезно, но все пак му бяха препречили пътя.
Гедеон дори не знаеше името на бабата.
— Идвам да видя майката на Бию Лиан.
— Мадам Чун очаква ли ви?
Гедеон изпита удовлетворение, че поне е отгатнал за къщата.
— Не, но синът ми наесен постъпва в Трокмортън Академи…
Изобщо не го оставиха да довърши. По възможно най-учтивия начин, ала абсолютно недвусмислено, се приближиха до него, хванаха го от двете страни и го поведоха в обратната посока.
— Елате с нас.
— Вижте, синът ми ще учи в класа на нейния внук Джийе…
— Елате с нас.
Докато се отдалечаваха, Гедеон забеляза, че не го водят към колата му, а към малка метална врата отстрани на главната сграда. В ума му проблесна неприятен спомен: събуждане в хонконгски хотел…
— Ей, чакайте малко… — Той се опита да се съпротивлява и заби пети в земята. Двамата спряха, стиснаха го още по-силно за ръцете и го помъкнаха към вратата.
От малката къща се разнесе глас и те се заковаха на място. Гедеон се обърна и видя възрастна китайка, застанала на стъпалата. Тя даде знак на мъжете със съсухрената си ръка и каза нещо на китайски.
Охранителите неохотно го пуснаха. Първо отстъпи единият, после и другият.
— Елате. — Жената му махна с ръка. — Елате веднага.
Гедеон премести поглед от охранителите към нея и побърза да се подчини. Тя го въведе вътре и го покани в гостната.
— Заповядайте, седнете. Чай?
— Да, с удоволствие — отвърна Гедеон, като разтриваше ръцете си там, където го бяха стискали охранителите.
На прага се появи прислужник. Мадам Чун му каза нещо и той изчезна навън.
— Простете на охранителите ми — каза възрастната жена. — В момента животът ми е застрашен.
— Защо?
В отговор тя само се усмихна.
Прислужникът се върна с малък чугунен чайник и две миниатюрни кръгли порцеланови чашки. Докато той наливаше чая, Гедеон използва възможността да я разгледа. Наистина беше старицата от записа — присъствието й му внушаваше странно страхопочитание, навяваше му мисли за дългото и невероятно откривателско пътешествие, което го бе довело тук. И все пак на живо тя изглеждаше съвсем различно. Излъчваше някаква жизнена енергия, която зърнестият запис от летището не беше успял да улови. Едва ли някога бе виждал по-чевръста и енергична старица. Приличаше му на птичка с блестящи очи, постоянно нащрек, бърза, весела.
Жената му подаде едната чашка, настани се на отсрещния стол, сплете пръсти върху коленете си и се вгледа в него толкова настойчиво, че той за малко да се изчерви.
— Виждам, че искате да ме попитате нещо — каза старицата.
Гедеон не отговори веднага. Естествено, имаше в готовност няколко истории, няколко измислени сценария, с които да измъкне информация от нея. Ала седнал така срещу мадам Чун, лице в лице, той осъзна, че няма да успее да я заблуди. По никакъв начин. Всичките му грижливо съчинени схеми, машинациите му, стратегиите и измамите му ненадейно бяха обезсилени. Обзе го странен страх — не знаеше какво да каже. Отчаяно затърси по-добра история, по-добра комбинация от лъжи и полуистини, но разбираше, че всичките му усилия са безнадеждни.
— Просто ми кажете истината — усмихна се тя, сякаш прочела мислите му.
— Ами… — Не можеше да продължи. Ако й разкриеше истината, щеше да изгуби всичко. И сега вече наистина се изчерви от смущение.
— Тогава ще ви задам няколко въпроса.
— Да, много ви благодаря. — Той въздъхна с огромно облекчение.
— Как се казвате?
