Артьом и Иля Степанович, който също беше причислен към бунтовниците, ги държаха в едно закътано ъгълче в приемната на Мелник. Пазеха ги неизвестни войници. Влизаха в кабинета на полковника и питаха зад неплътно затворената врата дали не е време да ликвидират пленниците, но Святослав Константинович бавеше решението си.
В коридора ставаше течение, което донасяше от процепите под вратите откъслечни разговори: едни от станцията, други от кабинета на полковника. Чуваше се, че на Арбатска се събира разтревожена тълпа. Хората си разказваха един на друг какво се беше случило с Ордена, като накъсано ехо повтаряха виковете на Артьом.
Добре че се размених за Аня, помисли си Артьом.
Дано тя беше успяла да избяга!
Иля Степанович се пулеше срещу хората в черно; силно трепереше. Миришеше на урина. Може би току-що си беше представил как куршумът ще пробие челото му. Но не хленчеше. Само мърмореше едва чуто.
— Разбира се, за него всичко може. Неговата е без пръсти. А предал ли я е? Не, запазил я. Сигурно се виждат. Гледа я как расте. Играе си с нея. И жена му е жива. При него, жива. Не се е обесила. На чорапогащите си. Не се върти под тавана, оплезила език. Черен език.
На дясната ръка на единия от пазачите имаше часовник. По обърнатите му с главата надолу стрелки Артьом засичаше вечността. Изчисляваше колко ще е нужно на Омир, за да се добере до Райха. Заедно с него от разстояние проучваше устройството на печатната машина, търсеше суха хартия, диктуваше текста на стареца. Дори не беше необходимо да разпръскват листовките по цялото метро. Достатъчно беше да ги доставят само в Полиса и на Цветен, оттам всичко само щеше да плъзне.
За плана не знаеше никой освен Омир и Льоха. Всички ханзийци от Ордена бяха тук, с Мелник. Задържаха настъпващия любопитен рояк.
От кабинета се чуваше:
— Набери Бессолов! Пак! Трябва да поговоря с него! Лично!
Изгубеният, съборен от количката си, звънеше на своя господар. Не можеше да се свърже. Значи, Льоха все още имаше шанс да намери Блессолов, преди Мелник да го открие.
И Артьом мислено догреба заедно с Льоха до бардака, като междувременно остави Омир на Чеховска. Мислено се прокрадва под прикритието на ветераните от Ордена през врявата и разврата, заобиколи, невидим, стаичката на Саша и довърши, заради Льоха и заради себе си, предишното си неуспешно покушение. Не, взе го за заложник и поведе бойна група към бункера.
— Набери го! Набери го пак!
Минутната стрелка вървеше назад. Отчете половин час, три четвърти, час. Врявата на станцията растеше. Подвикваха неуверено местните разпоредители, които бяха изпратени от
управляващите в Полиса. Но зяпачите не искаха да се разотиват. Питаха за кордона — какво се е случило и що за ненормалник е крещял за оцелелите в другите градове на Земята.
— А у моето какво? Мъничка опашка. Можеше да се отстрани. Още там. Такава миличка душичка. Нарине каза хайде на името на майка ти, ако бъде момиче. Марина, значи. Марина Илинична. Марина Илинична Шкуркина.
Досети се: Иля Степанович не говореше на себе си, а на него, на Артьом, разказва му, макар и да не го гледа в очите. Той поклати глава утвърдително, но си мислеше за своето си.
— Затвори си устата! — изхриптя пазачът на Иля. — Главата ме заболя от твоето мърморене! Млъкни, казах, или още тук ще те очистя! И без това и двамата сте мъртви!
— Марина Илинична — зашепна тогава Иля, за да не го чува пазачът, но достатъчно силно за Артьом. — Мъничката Марина Илинична. Баба щеше да се зарадва.
А ще успее ли Льоха да залови Бессолов?
Да прекара пленника си през половината метро? Та той не беше специално обучен за това. Той е брокер, а не боец и убиец. Там, в радиоцентъра, се справяше криво-ляво, но там просто се целеха в него самия и не беше нужно да планира нищо, а само да оцелее, да се измъкне.
Нищо, ще успее.
Ветераните ще му помогнат. Той нали ще успее да им обясни всичко?
Ще успее. Нали затова е апостол. Премина през всичко заедно с Артьом. Него не трябва да го убеждават, не е нужно да му доказват нищо. Сам всичко помни, всичко чувства.
— Не ми дреме, че не отговаря! Звъни!
Ами ако вече са пленили Бессолов? Ако вече влачат тая гнида с торба на главата към тайния вход от полугладната Таганка към техния оял се бункер? Само Омир да е успял с листовките. Но и без тях... Та той също знае всичко... Ако не успее да задейства печатницата, той ще може и сам само с думи да разкаже всичко на хората. Както онзи Омир, истинския...
Подраскаха по вратата отвън.
Влязоха трима, загрижели и намръщени: един брамин с халат, един военен с висока фуражка с двуглав орел и още някакъв, цивилен. Похлопаха по вратата на Мелник, замърмориха зад нея напрегнато и слято. Също искаха отговори на някакви въпроси.
Там, на станцията, нещо съзряваше. Бродеше, образуваше се, надигаше се. И на тримата посланици при Мелник им се искаше непременно да усмирят това брожение, да го захлупят.
Мелник отвръщаше дръпнато, злобно.
Открехна се вратата на кабинета.
