— Граждани. Днес се събрахме. По повод на едно доста неприятно събитие. В многоуважаемия Орден, който е призван да ни пази... Възникнаха разногласия, така да се каже. По-късно ще се върнем към това.
— Стига го увърта! Давай направо!
— Да. Разбира се. По същество. Става въпрос за онова, което установихме. Което, разбира се, е просто невероятно. Но разполагаме с неопровержими доказателства. Които ще представим своевременно, може да не се съмнявате. Така. Със сигурност установихме... че Москва не е единственият град, който е оцелял след Последната война. Осъществихме прехващане на радиопредаване.
Тълпата онемя. Звуците умряха — всички, с изключение на досадния гнил глас на човека в кафяво.
Артьом го гледаше онемял от долу нагоре. Както гледаше Летягата преди изстрела. Сякаш беше някой оракул. Сякаш беше светец.
— Готови сме да ви го дадем да го прослушате. Но в началото няколко думи. За мен лично, както и за всички вас, това е истински шок. Работата е там, че радиопредаването идва от Другия бряг на Атлантика. Скъпи. Граждани, другари, братя. Вие разбирате какво означава това. Означава, че врагът, който Унищожи нашата страна. Който вкара в гроба сто и четирийсет Милиона наши съотечественици. Родители, деца. жени, мъже.
Този враг е жив. Недоубит. Че войната не е приключила. Че никой от нас повече не може да се чувства в безопасност. Във всеки момент по нас може да бъде нанесен нов, последен удар. Ако ние по някакъв начин разкрием присъствието си.
Артьом замуча, зарева, плъзна се от пейката и падна на студения под.
— През всичките тези години ни е спасявало само едно. Това, че сме живели в метрото. Това, че сме били убедени, че повърхността е негодна. За живот. Благодарение на това ние оцеляхме. И сега. Това е единственият ни шанс да продължим да живеем. Знам. Това звучи страшно. В това е трудно да се повярва. Но ви моля да вярвате. Съветът на Полиса ви моли. Чуйте сами. Това е записът, който направихме днес. Предава Ню Йорк.
Тонколоните се включиха отново. Кихнаха.
-Кххх... Ииииууу... Шшш...
И загърмя песен. Странна, не тукашна: на чужд език под барабани и бухане, под фанфари и сигнални тръби мъжки глас в накъсан ритъм започна да рецитира не точно химн, не точно марш. Пригласяше му женски хор. Неудържима сила се лееше от тази песен. В нея имаше призив. И зла радост. И дива жизнена енергия.
На нея човек можеше и трябваше да се движи, да танцува — разюздано, свободно.
Но никой в огромната белокаменна зала под половинтонните венци полилеи не можеше да помръдне.
Полилеите се поклащаха като при земетресение. Хората вдишваха ударите на барабаните и издишваха чист ужас.
— Както сами виждате... Чувате... Сами... Ето такава пещерна, животинска музика... Докато ние търпим лишения. При тях продължава разгулът. Освен това има данни. Че са запазили ядрения си потенциал. Това е враг, който е стократно по- опасен. Тепърва има да осъзнаваме толкова неща. Животът ни едва ли ще бъде като преди. Това е началото на нова епоха. И във връзка с това... Ето заявлението. Приближете се.
Тимур — с бели косми сред черната коса, слаб и жилест, се приближи до кафявия председател. Наведе се към Артьом, помогна му да седне. След това се качи на пейката.
— Ветераните от Ордена са възмутени от произвола на бившия командващ полковник Мелник. Вместо честен съд един от нашите другари беше убит от неговите лакеи. Поднасяме на жителите на Полиса нашите извинения за безпорядъка. Заявяваме, че излизаме от състава на войсковата част. Отказваме да се подчиняваме на заповедите на полковник Мелник.
Тимур говореше отсечено, дрезгаво, през кашлица. Най- добрият разузнавач на Ордена. По-старият другар и учител на Летягата. Какво замисля?
— Базата на Ордена в Смоленск остава за нас. Ще проведем честни избори на ново командване. Но смятаме, че предвид новите обстоятелства продължението на конфликта е недопустимо. Затова като ново формирование ще се закълнем директно на Съвета на Полиса. Кълнем се във вярност и се задължаваме да защитаваме Полиса. От всякакви врагове. Явни и скрити.
Той се обърна към кафявия и му козирува.
Първоначално се чу едно ръкопляскане, после второ; след това като проливен дъжд зашумоля, затрептя, забарабани.
— Браво! Ура! Слава!
— Идиот! — изкрещя на Тимур Артьом през запушената си уста. — Идиот такъв! Няма никакъв Полис! Няма никакъв Съвет! Ти просто се кланяш на друга глава! Не им вярвай!
Тимур го погледна, кимна.
— Ще те измъкнем от тях, Тьом. Пак ще сме рамо до рамо срещу американосите.
