Защо се бавеше Святослав Константинович, с какво беше зает? Слагаше бесилките предварително, защото вече знаеше как ще гласува Орденът, тъй като беше уговорил с всеки боец вота му?
Но Артьом въпреки това се готвеше.
Разхождаше се из килията, настъпваше останалите по краката, повтаряше си наум това, което трябваше да каже. Щеше да има само една възможност. Да спаси себе си, да отърве Ле- тягата и Льоха. Да подпали плъхското гнездо и да спаси хората от плъховете.
Добре е, че ще е другарски съд, казваше си той. Това е правилно. Те не са истукани. Не са от глина, не са от гранит. Макар и да са служили само година заедно, тази година се равнява на седем при други хора. Те всичките са зашити помежду си с червени шевове. Тимур, Княза, Сам. Нека Мелник вдига бесилки. Това не е толкова лесно — да осъдиш своя брат на смърт.
Дойдоха внезапно.
Повикаха ги един по един.
— Летяга!
Онзи прегърби мечешките си рамене: даде да му сложат белезниците.
Как беше той?
Докато Артьом му говореше, Летягата като че ли прихващаше свирепото му настроение, започваше да кима в такт. Но достатъчно беше да замълчи — и треската му спадаше и отминаваше, не успяваше да се задържи сама. Летягата беше от онези, които решават веднъж завинаги какви ще бъдат в живота и какво ще мислят по всички поводи. И той беше решил отдавна и сигурно. Новата истина удряше по дебелата му кожа дори не като сачми, а като сол.
— Звонарьов!
Това се оказа Льоха. Ето: Мелник беше успял да узнае за него повече, отколкото Артьом. Интересно, бяха ли ги разпитвали? За какво? Льоха също го оковаха. Когато го извеждаха, той погледна назад.
— Тьомич! Не туябва да се омазваме!
Заветът му.
— Чорни!
Сърцето му се разтуптя. Мислеше, че няма да му пука, но то все пак се вълнуваше. Глупаво беше някак. Ти нали само допреди седмица дори не разчиташе, че ще можеш да изкараш повече от тази седмица. Ето че срокът изтече. Нали така?
Не. Не е така. Няма да стане такова нещо.
Не биваше да умира сега. Сега — вече е рано.
— Как го каза ти, дядо? Всеки си има крайна спирка?
Омир вдигна глава. Усмихна се уморено и учудено.
— Запомнил си го?
— Не мога да го забравя.
— Дай си ръцете тук! — изреваха.
Той протегна китките си. Обрамчиха ги.
— Крайните могат да бъдат много — поправи го Омир. — Но
местоназначението на всеки е само едно. То трябва да се намери. Местоназначението.
— Мислиш ли, че не е то? — попита го Артьом, разглеждайки
отново белезниците си.
— Мисля, че още не е крайната — каза Омир.
Стоманени пръсти стиснаха шията на Артьом, приближиха го към пода. За по-сигурно извиха нагоре и ръцете зад гърба му.
— Ще се видим — каза Артьом на стареца.
Побягна заедно с конвоиращите по коридорите с поглед, забит в протрития гранит. Конвоиращите го наглеждаха, а той мислеше за тях. Няма лош момент за проповед.
— Мъжаги... Не знам дали сте наши, или ханзийски... Вас ви лъжат. Всички. Всички нас. Знаете ли за заглушителите? Те са само за да стоим ние в метрото...
Спряха се.
Плъзнаха по скулата му твърда кост, затрещя, развивайки се, лепкава лента. Залепиха устата му с широка черна ивица. Сложиха отгоре ѝ още една, на кръст.
И го помъкнаха нататък.
Така, значи.
Сега се обля в пот. А ако не я свалят? Ако не му дадат да се изкаже?
Внесоха го в залата. На Арбатска.
Цялата станция беше запълнена само с мъже в черно. Бяха помолили външните да се разотидат, докато Орденът линчува своите. Тези, които се бяха събрали тук, нямаха маски. Поименно гласуване, сети се Артьом. На всеки после щеше да му се наложи да отговаря за гласа си, нека да помнят за това, ако изведнъж решат да го помилват.
Изтикаха го в празния кръг по средата. Там вече бяха Льоха и Летягата. И двамата свити — ръцете зад гърба, лицата им отпред — разкрасени. Явно се бяха отклонявали от курса си по пътя насам и ги бяха насочвали.
Летягата видя черния кръст на мястото на Артьомовата уста и запримигва със скосените си очи. Артьом също се задърпа: сваляйте! Започна да търси с поглед Мелник, за да поиска от него справедливост.
Мелник скоро беше докаран от Анзор.
Но Мелник така и не видя Артьом — кой знае защо гледаше все в други посоки. Артьом се кривеше като глист върху тиган със своята залепена уста, хапеше ръждивите си устни, за да може през някоя дупка в тях да изговори всичко. Но лентата беше широка, а лепилото държеше здраво.
Още не бяха започнали.
Най-накрая избутаха през тълпата Омир и Иля Степанович. Те не бяха завързани: свидетели. За какво щяха да дават показания? Артьом се вгледа в посърналия учител. Той беше чул всичко там, в килията. Какво щеше да реши да разкаже? Дали не е купен? Спомни си Дитмар с неговата проста и точна формула за това как се управляват хората. Спомни си как за упокой на душата му беше сърбал помия след разговора с Иля Степанович.
Поднови усилията си да разлепи устните си; но бяха здраво залепени. Сраснали се.
— Готови сме — каза Анзор.
