Анзор влезе, измервайки с неодобрителен поглед Арьом и Иля. Изслуша лая на Святослав Константинович и го изкара в коридора на клатушкащата се инвалидна количка.
— Тези какво? — попита часовоят с часовника.
— Още не съм решил. След Съвета — отговори Мелник, без да се обръща.
Така и не беше успял да се свърже.
— Те тук ли?
— Да. Не, почакай. Подкарай ги с мен. Може да потрябват. Само гледайте да мълчат.
Хванаха ги под мишниците, вдигнаха ги от пода — и залепения Артьом, и напикания Иля. Изкараха ги на сияещата Арбатска. Тръгнаха в клин, изблъскаха тълпата. Предизвикателно, с маршова стъпка преминаха през цялата станция. Вървяха като глухи, не чуваха какво им крещяха хората.
Съветът на Полиса заседаваше тук, затова на Мелник му трябваше кабинет на Арбатска. Приближиха се към вратите.
Всички от строя останаха навън, Артьом и Иля също не ги извикаха на Съвета; Орденът се разгъна като таралеж, наежи се, скри входа от зяпачите. Мелник и Анзор влязоха, последвани от още няколко закъснели брамини, и вратите се затвориха.
— Казват, че са приели някакви сигнали... — шушукаше се наоколо.
— Като че ли ние не сме единствените оцелели...
— А къде още? Кой? Кой го каза това?
— Ето, като излязат, ще стане ясно. Съвещават се.
— Как може така... Толкова години мълчаха... И изведнъж — на ви...
— Орденът го е разбрал. Скарали се — да го кажат или не.
— А тези кои са? На пейката? Вързаните — кои?
— Терористи са хванали. Скоро ще кажат.
Артьом не виждаше кой шепне. Вместо тях виждаше еднакви черни гърбове, ремъците на бронежилетките, вълнените тилове, широко разположените специални обувки. Но ги чувстваше: от любопитството им въздухът звънтеше, кислородът изгаряше, стените се приближаваха. Бяха стотици. Нека Мелник се опита да ги накара да чакат за отговорите.
Наоколо зашумя.
Някой се промъкваше през блъсканицата — умело и решително.
— На Съвета! Дайте път!
В кордона също се смутиха. Първо се хванаха по-здраво един за друг. После се люшнаха, изпълнени със съмнение.
Гласът на Тимур ли беше това? Приятелят на Летягата и Артьом. Та той е отцепник, Тимур... Та той замина заедао с Льоха, с Омир, със спасената Аня! Защо е тук? Защо се е върнал? Той сега трябва бункера да щурмува. Или вече са то превзели? Донесъл е на Съвета отрязаната глава Бессолов?
— Път! По покана на Съвета!
Кордонът се разкъса — пропуснаха в кръга Тимур и заедно с него Княза и Лука; и двамата от стария състав. Тимур забеляза Артьом на пейката, кимна му, но не се застъпи за него. Влезе вътре. Лука и Княза останаха да караулят.
За какво говорят? За какво се пазарят? Печелят време? Поставят ултиматуми? Опитват се да изкръшт прошка? Разглеждат главата на подноса?
Вътре беше тихо.
Да не са ги изтровили всичките там?
— Път! Път! На Съвета!
Сега пък кой е?
Този път тълпата не се разстъпи с охота, с уважение а с ропот: защо да го правим? Артьом протегна шия.
Черното колело също не се разтвори веднага за тези хора.
И той не ги видя веднага.
Първи премина кордона Бессолов.
Жив. Блед, съсредоточен, мълчалив. След него се появи Льоха — апостолът. Алексей Феликсович изгледа Артьом мрачно, не го поздрави. Льоха, наобратно, кимна му. И двамата влязоха вътре. Апостолът е довел заложник? С него имаше двама от Ордена, останаха навън.
Артьом скочи от пейката, започна да крещи въпросите си през парцала. Подсякоха го под колената, за да падне, и той падна. Лука и Княза изсъскаха на онзи, който го подсече, хванаха се за кобурите.
Почакаха малко и се успокоиха.
Сега всичко се решаваше зад вратите, не тук.
Съвсем задушно стана — също както на Комсомолска, току пред картечниците. Хората напираха, кордонът бавно се огъваше, макар да нямаше право да предава позицията. Бронзовите полилеи, двуметровите, половинтонни обръчи като че ли се по- люляваха на веригите си, сякаш поклащани от вятъра — толкова много народ едновременно вдишаше и издишаше.
И изведнъж...
В станцията прозвуча чужд звук. Кашлица.
Бойците в кордона подскочиха, тълпата замълча, всички започнаха да се озъртат. Кашлицата — раздробена от много тонколони. Тук очевидно също си имаха собствена съобщителна система.
— Проверка. Проверка. Едно. Едно.
Из цялата станция — един такъв дълбок, приятен глас.
— Уважаеми граждани. Молим за вашето внимание. В скоро време ще бъде направено важно съобщение. Не се разотивайте.
— Истината давай! Кажи истината! — завикаха в отговор на невидимия диктор.
Но той се прокашля и замлъкна.
— Нещо важно...
— Нима наистина...
— А стига, бе...
И едва когато времето съвсем спря, вратите се разтвориха!! В черния кръг излезе деловит дебелак с кафяв костюм; очите му се криеха зад очила, широкото чело преминаваше в гърбат мост към тила. Помощникът му помогна да се качи на мраморната пейка до Артьом; така тълпата можеше да го види.
— Самият председател... на Съвета...
След това през вратата излязоха Мелник и Анзор, следвани от Тимур. Отдалечиха се в различни страни от пейката.
Дебелакът се изсекна. Със сополивата кърпа избърса потното си чело. Пак с нея почисти стъклата на очилата, върна ги на носа си.
