Момчето в снега полностью

Миа се прокашля и се опита да хване погледа на Мунк. Очевидно Каролине Берг не бе готова за разпит. Дори не отговаряше на зададените въпроси.

— Себастиан — внимателно вметна Мунк. — Спомняте ли си презимето му?

— Перлени обици? Не е типично за теб, Вивиан. Нали не искаш да приличаш на баба? Никога не са ти харесвали. Твърде е превзето за теб.

Каролине се засмя тихо, а ирисите ѝ изчезнаха наполовина. Миа виждаше само бялото на очите ѝ. Нещастната жена полежа за момент така, после се поразбуди и отново ги съзря.

— О, простете — промърмори и седна в леглото.

Мунк деликатно положи длан върху ръката ѝ.

— Изобщо не се безпокойте, Каролине. Чудя се дали да не дойдем по-късно, за да си починете още малко.

Той хвърли бегъл поглед към Миа, тя кимна утвърдително и се изправи.

— Тръгвате ли си вече? Не, не. Искам да помогна, нека помогна. Не бива да лежи там сама, някой трябва да ѝ окаже помощ. Вивиан, мама идва.

Жената направи опит да стане, но ръцете ѝ не напипаха края на завивката.

— Не се тревожете — успокои я Мунк и натисна червения бутон до леглото.

— Нямаме нищо общо с него! — внезапно възкликна Каролине Берг.

— С кого? — попита Мунк.

— Вивиан, обещай ми. Той не е вече от семейството.

Крехкото тяло се разтресе.

Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри — едната сложи ръка на челото ѝ и даде знак на Мунк да си тръгват.

— Трябва да си вървите.

— Разбира се — надигна се Мунк.

— Каролине? Чуваш ли ме?

Вратата се отвори повторно: този път беше лекарят.

На паркинга Мунк избухна — Миа отдавна не го бе виждала такъв.

— Кой, по дяволите, позволи това? Изобщо не биваше да идваме.

— Не питай мен — качи се в аудито Миа. — Какво да мислим?

— За този Себастиан ли?

— По-скоро за последните ѝ думи.

— Обади се в участъка. — Мунк запали колата. — Търси Габриел. Беше в ЕКОКРИМ1, но би трябвало да се е върнал.

Миа отвърна с кимване и извади телефона от коженото си яке.

— Къде отиваме?

— В Операта при директорката на балета.

Той сви по „Юлеволсвайен“.

— Добре — съгласи се Миа и набра номера на Габриел Мьорк.

Натискайки копчето на асансьора Габриел Мьорк си даде сметка, че отдавна не е усещал подобна тръпка. Преди време премина в ЕКОКРИМ. Не беше зле, но естествено, бе несравнимо с това да работи на „Марибуесгате“ 13.

Отделът е възроден.

Усмихна се на отражението си в асансьорната врата и се замисли колко се бе променил животът му. За толкова кратко време. Направо се преобърна наопаки. Самият той бе неузнаваем. Преди по-малко от година Холгер Мунк го беше измъкнал от самотното му хакерско битие пред компютрите в килера и го бе внедрил в полицията. Сега живееше в нов апартамент в „Торшхов“ и привикна да става сутрин и да ходи на работа. И не на последно място, имаше дъщеричка.

Емилие.

Все още се намираше в шок. Татко? Габриел Мьорк не знаеше как точно си е представял живота, но със сигурност не и така. Спокойствие. Усещане за посока. Нещо по-важно от него самия. Случваше се да се събуди нощем само за да я погледа. Малките пръстчета се свиваха бавно към мекичките длани. Долепяше ръка до коремчето ѝ, за да се увери, че диша.

Какво правиш?

Само проверявам.

За бога, Габриел, спи, добре е.

Да, но…

При отварянето на асансьорната врата се усмихна сам на себе си.

Миналата есен работиха по случай, в който бе замесена дъщерята на Мунк, Мириам. Тя едва успя да се измъкне, слепешката се втурна в пропастта и се преби почти до смърт, но слава богу, оцеля. Мунк си взе отпуск, за да се грижи за нея, а отделът се пръсна във всички посоки. Къри се прехвърли в отдел „Наркотици“, Юлва — в службата по сексуални престъпления, той — в ЕКОКРИМ, а Анете Голи и Лудвиг Грьонли останаха да крепят отдела. Миа… ами не знаеше къде бяха преместили Миа, но се радваше, че ще я види.

Отново работят.

Най-сетне.

Габриел слезе от асансьора и попадна на познато лице.

— Виж ти, това не е ли татко Мьорк?

Булдогът Къри идваше от стаята за почивка и го потупа по рамото.

— Миа ли се казва?

— Моля? — не схвана Габриел.

— Остави момчето на мира, Къри — намеси се Лудвиг Грьонли.

— Хей, Габриел, радвам се да те видя.

— Просто питам — подсмихна се Къри. — Нали се обзаложихме?

— Какви ги приказваш?

— Само те дразни — вметна Грьонли и се изгуби по коридора.

— А?

— Чудехме се дали се казва Миа, нищо повече — нахили се булдогът.

— Не. — Габриел най-сетне схвана за какво иде реч. — Казва се Емилие.

— По дяволите, заминаха ми парите — смигна Къри и отново го потупа по рамото.

— Ха-ха — изсмя се Габриел и влезе в кабинета си.

Беше обществена тайна, че Габриел Мьорк е влюбен в Миа Крюгер. Всъщност наистина го бе обмислял, обаче приятелката му Тове се възпротиви. Тя неведнъж му намекна колко е чудесно да работи със способни хора, но необходимо ли е да говори толкова много за тази своя колежка? В крайна сметка не я нарекоха Миа.

Емилие.

Усмихна се и за пореден път си помисли с нежно чувство за момиченцето.

Тъкмо седна на бюрото, свърза компютъра с мрежата и телефонът му иззвъня.

— Да?