Миа си представяше класически немски психиатър — висок, с брада, очила, туидено сако и лула, ала Волфганг Ритер не отговаряше на името си. Мъжът насреща ѝ беше тънък като вейка, женствен и говореше толкова тихо, че ѝ се наложи да се приближи, за да го чува. Носеше кафяво, навярно трийсетгодишно поло, а останалото му облекло, както и цялата обстановка, говореше за човек, зает повече с духовното, отколкото с вида на нещата наоколо.
На единия перваз лава лампа пускаше розови балончета, а часовникът на стената носеше отпечатъка на седемдесетте. Нищо друго не извикваше представата за Доктор ЛСД, както го наричаха.
— Трагедия, същинска трагедия — прошепна Ритер. — Вивиан беше принцеса. Наистина неповторима.
— Съболезнования — обади се Мунк.
— Майка ѝ сигурно скърби? — Психиатърът побутна нагоре металната рамка на очилата си.
Странна забележка, но Миа не ѝ обърна внимание.
— Простете ми, задето започвам направо, но имаме много работа — поде тя. — Каква всъщност е диагнозата на Вивиан?
— Диагнози, болест, нормалност — кое какво е? — облегна се назад Ритер. — Не сме ли хора на първо място? Някои от нас са по-обременени от други, но трябва ли да слагаме етикети?
Мунк изгледа странично Миа и тя разбра намека му. Ритер явно живееше в друг свят.
— Зелдокс и золоф. — Мунк измъкна от джоба си бележка. — Сигурно не ги е вземала без причина. Вие ли ги препоръчахте?
Плъзна хартийката по разхвърляното бюро. Ритер си намести очилата и я погледна набързо, сви рамене и отново се отпусна на стола.
— Всички се нуждаем от малко помощ. Не е ли така? Диабетиците приемат инсулин. Децата дъвчат флуор на таблетки. Природата не ни го е дала.
— Разбирате ни погрешно — отбеляза спокойно Миа. — Не съдим. Само се опитваме да си изградим представа коя е била Вивиан. Двайсет и две годишно момиче едва ли приема тежки лекарства просто за удоволствие, нали?
Волфганг Ритер помълча за момент, наблюдавайки ги иззад стъклата на очилата си.
— Вивиан Берг страдаше от така нареченото дисоциативно разстройство на идентичността — обясни накрая той. — Отгледана е от майка, която не е успявала да се грижи за нея. Започнало е още докато била малка — душата ѝ е изпитвала потребност да потъне в чуждо съзнание, защото ѝ е било трудно да приеме действителността. Това ли имахте предвид? Това ли искахте да чуете?
Едва забележимо поклати глава и погледна надменно Миа.
— Дисоциативно… — повтори Мунк.
— Разстройство на идентичността — подсказа Ритер. — Често го бъркат с шизофрения, поради което много пациенти не получават адекватно лечение. Но не и в този случай, естествено. Позволявам си да твърдя, че знам какво правя. Вивиан се подобряваше все повече. Почти при всяка консултация беше по-добре. Не успя да разбере какво е да си напълно здрав и това, разбира се, е трагично.
— Тук ли е била настанена? — осведоми се Мунк.
— Не, не в „Блакста“. Беше моя частна пациентка.
— От раздвоение на личността ли е страдала?
— Да, затова редовно объркват диагнозите — потвърди Ритер. — Разстройствата си приличат много. Симптомите често са сходни. Нарушен контрол върху импулсите, емоционална нестабилност, самоосакатяване, дереализация.
— Дереа…
— Загуба на способността за оценка на действителността — усмихна се Ритер.
Мунк погледна колежката си.
— Имала е проблеми с възприемането на действително случващото се край нея.
— Точно така — потвърди психиатърът. — Това, естествено, затруднява приспособяването към света. Работа, приятели, семейство.
— Значи се е смятала за някой друг — поиска да уточни Миа.
Ритер отново потвърди.
— За кого?
За момент психиатърът се поколеба.
— Вижте, знам, че имате достъп до досието ѝ, но ми се струва някак… — Свали си очилата. — … някак нередно, разбирате ли?
— Следователно предпочитате да пратим някого да вземе информацията от компютъра ви?
Миа се разкая за резкия си тон, но беше уморена, а и нямаше време за подобни игрички.
— Не, естествено. Обаче…
— Разбираме ви — обади се Мунк. — Ще ни бъде обаче от огромна помощ, затова ако бихте могли…
— Възрастен мъж — промърмори Ритер.
— Какво?
— От време на време Вивиан си въобразяваше, че е възрастен мъж.
— Защо мъж? — полюбопитства Мунк.
— Кой знае? — сви рамене психиатърът.
В помещението се възцари тишина.
— Имала е нужда от човек, по-силен от нея в нейните представи — предположи накрая Миа.
Психиатърът реагира, не бе очаквал подобен отговор.
— Това е възможна хипотеза — отбеляза той, захапвайки дръжката на очилата. — Приема се, че дисоциативните феномени възникват като защитна реакция или по време на, или по-често след травматични преживявания. За най-важен етиологичен фактор се смята сериозно и продължително сексуално или физическо посегателство. На колкото по-ранна възраст е претърпяно, толкова по-тежки са симптомите.
— Следователно Вивиан е била жертва на насилие?
— Не казах това — промърмори Ритер.
— Тогава защо се е разболяла от това…
Мунк се обърна към Миа.
— Дисоциативно разстройство на идентичността — натърти тя.
