Ритер я предизвикваше ужасно, щеше ѝ се да не се държи толкова детински, да се съгласи с него, но нещо в присвитите му очи я подтикваше да продължава.
— Не е била обект на насилие. Получила го е по асоциативен път — лаконично отбеляза Миа.
— Тоест? — озадачи се Мунк.
— Раймон Грегер — продължи тя.
— Той ли е причината? — обърка се Мунк.
— Доведеният брат на Каролине Берг ѝ е сторил нещо и тя е въвлякла дъщеря си, готова съм да се обзаложила. Често се случва, нали, докторе? Самотна майка и дъщеря ѝ. Проблемни роли. Родителят, чийто дълг е да се грижи за теб, не си върши работата.
Дори да бе впечатлен, Ритер не го показа, но тя забеляза промяната в тона му.
— Не, не е била обект на насилие — прокашля се психиатърът, — обаче е израснала в несигурна среда и е имала чувството, че е. Случва се по-често, отколкото мислим. Малките деца идеализират родителите си в неизразима степен. Лишено от грижи, крехкото съзнание търси къде да се скрие, за да се почувства защитено. Както често подчертавам, това е причината да не вярвам в бог. Ако такъв съществуваше, най-вероятно щеше да създаде вид, чиито малки не се нуждаят от помощ в продължение на двайсетина години, преди да започнат да се справят сами и чиито представители не са така уязвими, не смятате ли? Хората сме слаби животни, не сте ли съгласни?
— Значи се крием в собствения си ум? — обобщи Мунк.
— Крием се, потъваме, търсим помощ — усмихна се Ритер.
— Но — обади се отново полицаят, — ако е била тежко болна, защо не е била приета за лечение?
— Обсъждали сме го, естествено, обаче балетът беше важен за нея. Докато идваше при мен, заболяването ѝ бе под контрол.
— Подобрявала се е.
— Определено. Медикаментите помагаха донякъде, но основното бе разстоянието.
— Разстоянието ли? — учуди се Мунк, но едва задал въпроса, сам се досети за отговора. — От майка ѝ?
— Да — потвърди Ритер. — Физическото отстояние от проблема, естествено, не решава всичко, но е от по-голямо значение, отколкото човек вероятно си мисли.
— Знаела ли е? — намеси се Миа.
— Моля?
— Вивиан. Когато е дошла. Знаела ли е за заболяването си.
— Отчасти — отвърна психиатърът. — Дойде да потърси помощ за симптомите. Обикновено се започва оттам.
— Какви бяха те?
— На първо място хранителни разстройства, но те не са рядкост при нейната професия, затова ми отне време да разбера за какво всъщност се касае.
Миа долови в тона му гордост.
— Лекувате ли много хора със същия проблем?
— За жалост не бих могъл да говоря за други пациенти — усмихна се Ритер, отново присвивайки леко очи.
— Нямах предвид конкретни имена, само…
— Казах ви: издаденият ви документ ви дава достъп само до досието на Вивиан.
— Често ли говореше за майка си? — осведоми се Мунк.
— В началото не, но малко по малко заговори за нея. Налагаше се да я обсъдим. За нея определено беше болезнено. На този свят обичаше най-много майка си. Тежко е, разбирате. Да видиш как най-любимият ти човек ти е навредил в най-голяма степен.
— Споменавала ли е Раймон Грегер?
— О, да. Няколко пъти.
— Как се изказваше за него?
— Ами гневеше се, беше отчаяна. Все пак знаеше разказаното от майка ѝ. Говорехме и за убийство.
— За убийство ли?
— Да, разбира се — препоръчвам го на всичките си пациенти.
— В какъв смисъл? — Мунк бързо погледна Миа.
— Не буквално, то се знае. — Психиатърът си свали очилата с усмивка. — Но това е важна част от терапията ми.
— Убийството?
Ритер се засмя.
— Не е ли чудесен начин да се избавим от неусмиримото животно в нас? С този метод имам огромен успех, ако ми позволите да се похваля.
— И как се извършват ли? — полюбопитства Мунк.
— Убийствата ли?
— Да.
Психиатърът отново се подсмихна.
— Хм, различно. Понякога ги разиграваме, друг път пациентите ги описват. Някои ги рисуват. Зависи какво е най-подходящо за всеки пациент.
— А какво правеше Вивиан? — поинтересува се Миа.
За момент той замълча.
— Не стигнахме дотам, но предстоеше. Планираше да го изтанцува.
— Убийство… в танц? — сбърчи нос началникът на отдела.
— Не сте я виждали да танцува, нали?
— Не — призна Мунк.
— А вие виждали ли сте я? — върна му въпроса Миа.
— О, да, много пъти. Беше… как да се изразя? Нещо изключително специално. Великолепна. Смъртта ѝ несъмнено е загуба за света. Щеше да стигне далеч. Да я видиш на сцената беше… беше неописуемо.
Мунк отново изгледа Миа и тя го разбра.
От известно време телефонът на масата вибрираше. Ритер си сложи очилата и го погледна.
— Прощавайте, но се налага да приключим. Някои мои пациенти не могат да чакат, ако ме разбирате.
— Благодаря ви за помощта дотук — надигна се Мунк. — Ще ни изпратите всички документи, нали?
— Секретарката ми ще се погрижи — здрависа се с двамата психиатърът. — Обадете ѝ се, ако ви е необходимо още нещо.
— Какво мислиш? — попита началникът на отдел „Убийства“, когато вече бяха на паркинга.
— Нещата започват да си идват на мястото. — Миа извади поредното драже от джоба си.
Мунк запали цигара. Отново заръмя: пролетта не се решаваше да настъпи в Осло.
— Ами Раймон Грегер?
— Трябва да го намерим — кимна полицайката.
