Усмихна се, закачи си палтото в задната стаичка и се върна в бутика тъкмо когато се разнесе звънът на камбанката над вратата. Първата клиентка за деня. Напред пристъпи младо русокосо момиче със зелен каскет. Поредната бъдеща булка. Саманта се зарадва само при мисълта за предстоящата сватба.
— Здравейте! С какво мога да ви помогна?
Момичето я изгледа неспокойно изпод козирката на каскета.
— Бих искала да си купя… сватбена рокля.
— Дошли сте на правилното място. Имате ли нещо конкретно предвид?
Клиентката стоеше насред салона леко озадачена.
Винаги ставаше така. При този невероятно богат избор. Не е лесно, естествено. И тя щеше да се затрудни.
— До около десет хиляди — обяви момичето.
Саманта отново се усмихна. Рядко започваха с цената, но беше разбираемо. Неведнъж бе виждала клиентка да се отправя обратно към пробната с наведена глава и разочаровано изражение, след като е чула колко всъщност струва мечтаната рокля, в която се е влюбила.
— За много модели е достатъчно. Мислили ли сте за нещо по-специално? Класически дизайн? Или по-модерен. Получихме няколко нови рокли от „Роса Клара“ — лично аз ги намирам фантастични. Традиционни са, но и интересни, изключително изчистени. Винаги съм го твърдяла и заставам зад думите си: най-красивите булчински рокли идват от Испания. Какво ще кажете за нещо такова?
Саманта заведе момичето до роклите на „Роса Клара“ и свали една от закачалката.
— Тази ми допада особено. Роклята е…
— Да, чудесна е. Вземам я.
Момичето със зелен каскет кимна и се загледа през прозореца.
— Моля? Не искате ли да я пробвате?
— Не, не е необходимо.
— Сигурна ли сте? Все пак е важно да…
— Вземам я — повтори момичето. — Колко струва?
— Осем хиляди и четиристотин, освен това таксуваме хиляда и шестстотин за шивачката. Сигурно ви се струва множко, но нали главното е да ви стои, както трябва, на важния ден?
— Вземам я.
— Ясно — прокашля се Саманта. — Изглежда вашият размер. Разбира се, най-добре е да я пробвате. Пробните са там в дъното. С удоволствие ще ви помогна.
— Колко казахте?
Момичето с перуката вече стоеше на касата.
— Осем хиляди и четиристотин, но както споменах…
— Приемате ли кеш?
— Моля?
— В брой?
Момичето погледна право в нея. В салона Саманта бе виждала различни очи — очи, искрящи от радост и очакване — но никога не се бе натъквала на подобен поглед. Младата жена сякаш изпитваше страх.
— Да… да я сложа ли в торбичка така, както си е?
— Да, добре.
Момичето пъхна ръка в чантата си. Извади я, стиснала плик с банкноти. Преброи парите с треперещи пръсти и ги остави на щанда.
— Да я запиша ли на името ви?
— Не — отвърна момичето.
— В случай че…
— Няма проблеми. — Младата жена пое големия бял плик.
— Елате, ако има нещо. С удоволствие ще я стесним или отпуснем.
Замълча, защото говореше на себе си. Момичето със зеления каскет вече бе излязло от бутика.
Саманта поклати глава, влезе в задната стаичка и си наля чаша кафе.
Не ѝ беше позволено, в това отношение бяха стриктни. Не биваше да стои на телефона или компютъра през работно време, но нали току-що бе продала рокля?
Беше едва десет и петнайсет.
„Роса Клара“. Преди да измине и час.
Саманта си извади телефона от чантата, върна се на щанда, подсмихна се и се замисли как да се представи този път.
Психиатричната клиника „Блакста“ се помещаваше в монументална жълта сграда на половин час с кола от града. Намираше се сред парк с дървета и голямо езеро. Много отдавна, в предишния си живот, веднъж Миа седеше в ресторант „Лори“ и дочу разговор на съседната маса:
— Защо най-хубавият изглед винаги е за лудите? Където и да отидеш из страната, е все същото. Берген. Тронхайм. Тук, в Осло. Първокласни имения. Нали на тях им е все едно? Откачалки. Да ги затворят. За тях няма значение къде се намират. Помисли само какво ще направим с тези терени!
Миа слезе от колата и следвайки началника си към голямата, импозантна сграда, не можеше да не се съгласи с тази констатация. Разположението на психиатрията „Блакста“ бе достойно за коронована особа.
— Тук е главен лекар, в Осло има частен кабинет.
Мунк хвърли угарката от поредната цигара, Миа бръкна в джоба си за драже.
— Не е толкова необичайно, нали?
— Вероятно си права — измънка той.
— Била е пациентка тук, така ли? — попита Миа, докато се приближаваха към великолепната сграда.
— Не, доколкото разбрах — отвърна той. — Била му е частна пациентка. Как мислиш, печелят ли пари тези хора?
— В смисъл?
— Държавата му плаща, директор е на такава клиника и отгоре на всичко има частен кабинет! Законно ли е? Тоест очевидно е законно, но при все това…
Мунк поклати глава и извади нова цигара от палтото си. Докато вървяха по пътеката, се отказа и я прибра в джоба си. Отвори им санитарка със стегната конска опашка и къс, дебел врат.
