Момчето в снега полностью

— Съгласен съм. Ще се обадя в Ларвик и ще ги помоля да мобилизират повечко хора. Гладна ли си?

— Бих хапнала.

— Добре. На мен ми е трудно да мисля на празен стомах. Какво ще кажеш за един бургер?

— Може би нещо по-здравословно.

— Видял я е да танцува.

— Вярно.

— И ти ли имаш същото усещане?

— Да. Дали да не му изпратим опашка?

— Нека го обмислим. — Мунк тръгна пред нея към колата и тогава телефонът му зазвъня.

Разбра по изражението му.

Още преди да затвори.

— Къде?

— Хотел в стария град.

— Има ли връзка? — рязко дръпна вратата на колата Миа. Мунк не отговори. Само кимна с мрачен поглед и бързо се настани зад волана.

Хотел „Лунберг“ се намираше в края на странична уличка в стария град, досами железопътните релси, но трудно можеше да се нарече хотел. От стария надпис светеше само неоновото „О“, а ръкописната бележка на вратата — „само в брой“ — даваше представа за обичайните посетители на порутеното свърталище. Надошлите патрули бяха преградили тясната уличка, а Миа видя и прииждащи представители на медиите. Стълпотворение от нетърпеливи мравки се тълпеше зад загражденията, когато с Мунк влязоха през ръждясалата врата. В овехтялото фоайе ги посрещна леко притеснена Анете Голи.

— Знаем ли кой е? — поинтересува се началникът на отдела, разкопчавайки палтото си.

— Според документите се казва Курт Ванг — отвърна Анете. — Бил джаз музикант, но в момента го проверяваме.

— Кой го е намерил? — полюбопитства Миа.

— Рецепционистът. — Голи посочи с глава задната стаичка, където се очертаваше силуетът на възрастен мъж, стиснал чаша кафе с треперещи пръсти.

— Много ли са гостите на хотела?

— Не. Някакъв наркоман в стая номер три и млада босненка в стая номер пет; отрича да е проститутка.

— Още ли са тук? — попита Мунк.

— Засега държим и двамата в стаите им — кимна Анете.

— Колко са стаите в хотела? — осведоми се Миа.

— Десет. Нашият човек е в номер девет — прокурорката ги поведе по коридора.

Посрещна ги криминалист, поздрави ги безмълвно и им раздаде по чифт сини латексови ръкавици.

— А за краката? — посочи обувките си Мунк.

— Излишно е — промърмори той и се изгуби.

Застанаха на прага и схванаха какво има предвид. Подът отдавна не бе в първа младост, а отпечатък от обувка върху полуизгнилия килим едва ли би имал особено значение.

— Ще ни дадете ли минутка? — помоли Анете.

Тримата криминалисти в помещението излязоха в коридора.

— По дяволите — изруга Мунк, след като прекрачиха прага и погледът им попадна на трупа върху леглото.

— Същият фотоапарат — отбеляза Голи и посочи камерата, поставена на статив. — „Никон“ F300. Според теб означава ли нещо?

Въпросът бе отправен към Миа, но тя не слушаше. Отдавна не бе стъпвала на местопрестъпление. Беше забравила това чувство. През последните години се криеше зад снимките. Използваше ги като щит, но сега бе различно. Усети как се промъква в нея.

Мракът.

— Телефонът на масата там — прозвуча отдалече гласът на Анете. — Негов е, настроил го е да повтаря една и съща песен от Спотифай. Това е привлякло вниманието на рецепциониста. Очевидно стените са тънки.

— Коя е песента? — чу се и Мунк, приглушено, сякаш обгърнат в мъгла.

— Джон Колтрейн. My Favorite Things.

Миа се съвзе. Бръкна в джоба на якето си за обичайното драже. Използваше го за отклоняване на вниманието. Един психолог я бе научил на този трик. Вкусът на сол върху езика. Пази те. Представлява нещо добро. Нещо хубаво. Усещаш ли, Миа? Успяваш ли да го почувстваш?

— My Favorite Things? — повтори Мунк.

— Да — потвърди Анете. — Означава ли нещо?

— Естествено — прокашля се Миа. — Всичко, което прави, има някакво значение. Нищо не е случайно.

— Значи надписът там е отсега?

Голи посочи надпис с черен маркер над леглото върху тапета на цветя.

WHATCH WHAT I CAN DO.

Виж какво мога.

— Несъмнено — окопити се Миа Крюгер.

Отначало хвърли само бегъл поглед към леглото в ужас какво ще ѝ причини гледката, но сега се вторачи в безжизненото тяло.

Млад мъж.

На двайсет и четири — двайсет и пет години.

До него имаше саксофон.

Все още беше с обувки.

И с яке.

Очите му бяха отворени.

В погледа му се четеше уплаха.

Беше стиснал юмруци.

Все едно е искал да се защити, но не е могъл.

— Какво означава според теб? — промърмори Анете. — Надписът.

— От „Бамби“ е — обясни Миа и пристъпи към фотоапарата на триножника, обърнат към посинялото тяло на момчето върху леглото.

— Откъде? — колебливо попита Мунк.

— „Бамби“ — Миа прилепи око към обектива. — Реплика на зайчето. Когато се пързаля по леда.

— Но не може ли…

Гласът на Мунк заглъхна.

Същото чувство я бе връхлетяло и в лабораторията, но тогава успя да го отблъсне. Число, издраскано върху лещата. Защо да не е съвпадение? Било си е там и преди. Стъклото е старо и похабено. Не е задължително да означава нещо.

Тя извади още един бонбон, а погледът ѝ откри каквото търсеше, но предпочиташе да не го вижда.

Ново число.

Седем.