Момчето в снега полностью

Трийсет и шест годишната Саманта Берг сънува как се омъжва. Беше фантастично, изпита толкова силно удовлетворение, че когато се събуди у дома си и все така сама, се изкуши да вземе още едно сънотворно. Да затвори очи. Да се плъзне под топлата завивка. Да се завърне там. На плажа с бял пясък.

Господи, всичко беше съвършено. Точно както си го бе представяла. Босонога на пясъка. Бяла рокля. Воалът се развява на вятъра. Тиха музика. Арка от цветя като в американските филми. А под арката стои той. Принцът. Саманта не беше съвсем сигурна кой е този път, но напомняше леко на Брад Пит. Естествено, много по-млад, издокаран от глава до пети, сияещите му сини очи я очакваха там, отпред. Държеше пръстен в ръката си. Ах, как я наблюдаваха гостите — с възхищение и завист. Нейното семейство и приятели — от едната страна. Неговите близки — от другата. Лайла Бекевог също присъстваше, отвратителен човек, стара училищна приятелка — непрестанно качваше във фейсбук снимки от идиличния си семеен живот и при всяка среща ѝ го натякваше:

— Още ли си сама, Саманта? Горката! Сигурно е ужасно! Винаги си желала мъж и деца. Е, имаш си котка.

Другите ѝ приятелки не бяха толкова зли, но и в техните очи се четеше същото.

Състрадание. Съжаляваха я.

Ах, защо не идваше нейният ред? Не искаше много от живота.

Свещеникът, възрастен човек, приличаше на дядо ѝ: с басов глас, дълга бяла брада и усмивка, пренасяща те във вечността.

Саманта, вземаш ли този мъж? Обещаваш ли да го обичаш вечно, в добро и зло, докато смъртта ви раздели?

Искаше ѝ се да изкрещи отговора: Да, да, да! Но, естествено, се въздържа, само леко поруменя и внимателно произнесе да, както подобава на млада дама. Запърха съблазнително с ресници, докато той поставяше диамантения пръстен на изящния ѝ пръст. Притвори очи, когато се наведе да я целуне насред свежия бриз. Ах, беше прекрасно. По тялото ѝ се разнесе топлина от крепката му прегръдка, от устните му, долепени до нейните.

Саманта отвори аптечката в банята, за да извади шишенцето с приспивателни, но лъхащият от плочките хлад, леденостуденият под, под краката ѝ я събуди, сънят се изпари, нямаше да се върне в него, колкото и да се опитваше, затова върна шишенцето в аптечката и се затътри към кухнята да си приготви закуска, както правеше обикновено.

Скучна ли е?

Затова ли никой не я иска?

Вярно, всеки ден правеше едно и също, но толкова ли е лошо? Обичаше рутината. Така е по-лесно да се преживее денят — ако имаш план. Часовникът звъни в седем и половина и тя става. Отива в кухнята и пуска радиото. Приготвя закуска — най-често препечена филийка за нея и риба тон за Ребека, котката. После взема душ, а след това, щом се подсуши хубаво навсякъде, отива в спалнята да се облече. Не прекалено шикозно, но все пак прилично. Продава роклите, а не се омъжва, така че трябва да се слива с фона. Не да изпъква, все едно иска да заслепи клиентките, но въпреки това да излъчва вкус и елегантност. Разбира се, не беше лека задача с наличния малък бюджет, но някак си се справяше. Не се бяха оплаквали от работното ѝ облекло, а мина вече… да, доста време и това бе добър знак за нея.

Булчински рокли „АС“ на улица „Принсенсгате“.

Там работеше.

Последния път, когато излезе с приятелките, ги чу да си шушукат. Лайла Бекевог се бе привела леко напред, с отвратителната си усмивка. Саманта тъкмо носеше напитките от бара.

— Работи в булчински салон, но няма за кого да се омъжи. Каква ирония на съдбата!

— Вярно ли е, че е в затвора?

— Някогашният ѝ годеник.

— Господи, какъв малшанс!

Саманта Берг излезе от метрото на площад „Ярнбанторге“ и се почуди дали пак да не отвори профила си в сайта за запознанства „Мьотепласен“. Пробвала бе „Тиндър“, но явно не беше за нея. Нямаше много съвпадения, а онези, които ѝ отговориха, да си кажем правичката, се интересуваха само от едно.

Неудачница.

Навярно е такава.

Саманта пъхна ключа в ключалката и изключи алармата. Намираше се в свят от булчински рокли. Наистина обичаше работата си. Все едно какво мислят приятелките ѝ. Харесваше ѝ да се разхожда по цял ден из елегантните помещения, заобиколена от безброй красиви рокли. Какво, като още не ѝ е дошъл редът? Без съмнение ще дойде. Стига само да има търпение.

Сигурно трябва да качи нови снимки. Направи си няколко в парка „Фрогнер“, докато разхождаше Ребека — на тях не беше в цял ръст и изглеждаше чудесно. Не бива да се предава. Който се предаде, е изгубил. Най-хубавото на дъждовния ден е да знаеш, че слънцето не спира да грее зад облаците. Не е ли така?