— Снощи е бил изпратен да чисти в хотел „Лунгрен“. Етнически норвежец.
— „Лунгрен“ ли? Вчера не сме пращали хора там. Етнически норвежец? Искате да кажете бял?
— Бил е бял, да. Сещате ли се за човек, отговарящ на описанието?
— Не, за съжаление. Това е семейна фирма — служителите ни са общо взето лели, чичовци и племенници — обясни с усмивка Нгуйен.
— И никой друг?
— Не, ние… — прекъсна го възрастната жена.
Между двамата последва кратък диалог на език, който би трябвало да е виетнамски — предположи Мунк.
— О, разбира се. — Нгуйен отново се обърна към следователя. — Простете, възможно е да е бил някой от почасовите работници.
— Почасови работници ли?
— Стараем се да помагаме, доколкото ни е по силите. — Елегантният виетнамец посочи с глава столовете, подредени пред прозореца. — Нямаме възможност да назначим много служители, но някои хора идват само да проверят дали не се намира нещо за тях.
— И се намира?
— Да, случва се, определено.
— Предлагате химическо чистене и почистване по домовете, нали?
Нгуйен кимна.
— А тези почасови работници… каква е процедурата?
— Идват, сядат там, чакат и ако не ни достига персонал за някоя работа, я получават.
— Значи, работят като чистачи?
— Да, за химическото чистене имаме достатъчно хора.
Възрастната жена пак се намеси, но Нгуйен не ѝ обърна внимание.
— И кои са?
— Почасовите работници ли?
— Да.
Младият мъж не отговори веднага. Мунк, естествено, разбираше защо: както и рецепционистът, и той се страхуваше да не би полицаят да е от Инспекцията по труда или от данъчните.
— Както ви обясних…
— Слушайте. — Началникът на отдел „Убийства“ се почеса по брадата. — Не ме вълнува що за хора са. Дали имат разрешение за пребиваване в страната, дали си плащат данъците. Оставям на други да следят дали редът е спазен.
Нгуйен го изгледа изпод накъдрения си перчем и най-накрая се предаде.
— Много от тях са имигранти. Така е. Трудно е да си намериш работа в Норвегия. Не е лесно дори за родените тук. Просто се опитваме да помогнем, доколкото можем.
Мунк вдига ръка и направи помирителен жест.
— Повтарям: напълно ви разбирам. Моят отдел не се занимава с тези неща. Искам само да разбера дали някой от тях не отговаря на описанието, което ви дадох.
— Знам кого търсите, струва ми се — склони накрая виетнамецът.
— Знаете ли?
Нгуйен потвърди безмълвно.
— Рядко работим с… как ги нарекохте? Етнически норвежци? Не идват много. Повечето са афганистанци, сомалийци, поляци. Но се появи един.
Жената отново се обади, ала Нгуйен я прекъсна раздразнено.
— Какво казва? — полюбопитства Мунк.
— Знае кой е и вече не е добре дошъл.
— Загазил, пфу. — Възрастната жена размаха показалец.
— Остави на мен, мамо — въздъхна младият виетнамец.
— За кого става дума?
— Казахте, че е на около двайсет и пет. Бял.
— Да.
— Дойде един такъв, но отдавна не съм го виждал.
— Защо?
— Имахме разногласия.
— За какво?
— Първо, почасовите служители нямат работа в офиса ми.
— Така ли?
— И освен това изискваме от тях да се регистрират. Нямам намерение да поема вината, ако работят на черно. Работят ли над облагаемия минимум, трябва да ми покажат данъчната си карта.
— И този човек е отказал.
— Карл — поклати глава възрастната жена.
— Имате ли информация за него?
— Не много — отвърна Дин Нгуйен. — Име, адрес, телефон, но така и не донесе данъчна карта.
— Дължи пари — намеси се жената.
— Мамо, остави на мен.
— Мами нас хиляди пъти.
— Дължи ни пари?
Нгуйен въздъхна.
— Обясних ви, отказвам да поемам вината, задето някой работи на черно. Не е добре за бизнеса ни. Обикновено не изплащаме надницата, ако не ни покажат, че ще си платят данъците.
— Много любезен. Малоумен. — Възрастната жена си свали очилата.
— Обаче на него сте платили.
— Обеща да донесе всички документи, но така и не се появи.
— Колко време мина оттогава?
— Колко ли? Три седмици?
— През това време не сте го виждали.
— Не.
— Значи, вчера не сте изпращали никого в хотел „Лунгрен“.
Виетнамецът поклати глава.
— Не, никого.
— Споменахте, че имате данните му.
— Почакайте. — Нгуйен отиде в задната стаичка.
— Малоумен — повтори възрастната жена. Вече седеше зад щанда с плетка в ръце.
— Ето. — Младежът остави на плота бележка.
— Карл Йоверлан?
Той кимна.
— Това ли е адресът му?
— Да, но телефонът му е изключен. Опитах да се обадя.
Жената тръсна глава и промърмори нещо на виетнамски, очевидно не особено доброжелателно, ако се съди по изражението на елегантния ѝ син.
— Бихте ли го разпознали?
— В какъв смисъл?
— Ако ви изпратя портретист, можете ли да опишете външния му вид?
— Определено. Навсякъде бих го познал. Ще се радвам да помогна. Мога ли да попитам защо го търсите?
— За съжаление, не. Но много благодаря за помощта.
Мунк взе бележката и я пъхна в джоба на палтото си.
— Ще се свържем с вас. Това е засега.
На раздяла кимна на заетата с плетивото си жена и излезе под зараждащото се пролетно слънце.
