Момчето в снега полностью

— Защото го познавате.

— Какво? — изуми се Миа. — Да не би да знаете кой е?

— Така ни се струва — отвърна полицаят от Специалния отдел. — Само че са ни необходими доказателства.

— И аз трябва да ги доставя.

— Това е идеята ни, да. Приемливо ли е за вас?

Той се облегна назад и отново отпи глътка кафе.

— Какво имате предвид? Да доноснича срещу свой познат ли?

— „Доноснича“ е силна дума. Не исках да се изразя така, но да, в някакъв смисъл. Стигнахме до задънена улица. Нуждаем се от помощ.

— Значи този Лоренцен е замесен в контрабанда на хероин и според вас му помагат от полицията?

— Да.

— И става въпрос за конкретен полицай, когото познавам?

— Да.

— От нашия екип ли е? На „Марибуесгате“ 13?

— Да.

— Мамка му — изруга Миа. — Не го вярвам.

— В началото и аз не повярвах — сви рамене Вол.

— Какво искате да кажете?

— Как да се изразя… Мунк е известен с това, че винаги избира най-добрите, но всеки може да сгреши, нали?

— Не вярвам — колебливо повтори Миа.

— На кое?

— Някой от нашите хора да е замесен. В нещо подобно. При нас всички са невероятно предсказуеми. Почти като семейство сме. Прегръщали ли сте някога баща, току-що научил за смъртта на шестгодишната си дъщеря?

— Не, не съм.

— Това се отразява на хората, ясно ли ви е? — изгледа го с раздразнение Миа.

— Напълно ви разбирам — увери я Вол. — Абсолютно. Наясно съм с какво се занимавате там и не бива да се съмнявате в уважението, което всички храним към вас.

— Не е наш човек — отсече Миа и се пресегна към чашата с чай, но тя се оказа празна.

Потърси с поглед сервитьора, ала не го видя.

Дивотии.

Хероин.

В отдела?

Как ли пък не?!

— Къри — изстреля Вол ненадейно, сякаш някой рязко издърпа иглата на грамофон.

— Моля?

— Според нас е Йон Ларшен — повтори със сериозен тон той.

— И дума да не става. — Миа не се въздържа да не се засмее. — Къри? Не, грешите. Йон е много особен, но никога не би…

— Някой от Отдела за борба с наркотиците е, убедени сме — прекъсна я Вол.

— Къри не работи там.

— Ларшен е работил с тях по различни поводи. Освен това някои подробности от личния му живот издават, че не е съвсем наред.

— Слушайте — подхвана Миа.

— Ако ми позволите да продължа — настоя той. — Преди известно време годеницата на Йон Ларшен го е изоставила, нали? Докато са били заедно, тя е притежавала всичко. Апартаментът им е бил нейна собственост. Той няма нищо.

— Не, това…

— Живее в стая под наем, няма пари, потънал е в дългове. Пие доста и има отворена връзка с момиче на двайсет и една. Луна Нювик, барманка, попадала е в полезрението на полицията за контрабанда. Такава е системата. Млади хора без перспективи. Използват ги за мулета. По този начин внасят наркотици в страната.

— Не е Къри — натърти Миа. — Ако го познавахте, щяхте да споделяте моето мнение.

Вол вдигна ръка и пак я прекъсна.

— Искате ли да ни помогнете? Най-малкото, за да ни опровергаете.

От джоба му пак завибрира телефон. Този път той го погледна и се изправи.

— Извинете, но изникна нещо. Нали поне ще си помислите?

— Според мен грешите — за пореден път повтори тя.

— Ето номера ми. — Вол посочи оставената визитна картичка. — Ще ви се обадя утре. Става ли?

Усмихна ѝ се и силно ѝ стисна ръката, после се изгуби сред множеството. Миа взе химикалката и се опита да се върне към случая, но моментът беше отлетял.

По дяволите.

Къри?

Не.

Не е възможно.

Понечи да поръча още един чай, ала телефонът ѝ иззвъня.

— Здравей, Холгер, какво има?

Гласът на Мунк звучеше изключително странно.

— Трябва да видиш нещо — промълви той.

— Какво?

Неочаквано някъде в помещението избухна смях. Миа почти не чуваше какво ѝ говори.

— Трябва сама да го видиш. Ще ти изпратя адреса.

— Добре.

Тя пъхна записките си в чантата и се завтече навън да извика такси.

Миа плати за таксито и откри Мунк пред соларно студио с цигара в уста и мрачен поглед.

— Какво се е случило?

Той само поклати глава.

— Относно замърсеното местопрестъпление…

— Да?

— Рецепционистът на „Лунгрен“ каза, че Курт Ванг с разговарял с млад мъж, преди да се прибере в стаята си. От фирма за почистване.

— Снощи ли?

— Да.

— Фирма за почистване — повтори тя, вадейки поредното драже от джоба си. — Как не сме се сетили по-рано. Косми, нокти, екскременти… Значи, оттам ги е взел. Гениално, Холгер.

Фирма за почистване.

Естествено.

Под якето ѝ пропълзяха тръпки и тя се усмихна на Мунк, кой знае защо не по-малко оживен.

— И? — попита нетърпеливо тя.

— Проверих фирмата.

— И какво се оказа?

— Не са пращали човек там вчера.

— Но…?

Не разбираше какво го измъчва.

— Но знаят кой е.

Той дръпна от цигарата и кимна бавно.

— Карл Йоверлан. Дадоха ми адреса му. Телефонният номер, с които разполагат, е невалиден.

— Отлично, Холгер. Какво чакаме. Какво има? Какво искаш да ми покажеш?

— Улица „Бергенсгате“ 41 — промърмори Мунк.

— Моля?

Оставил е този адрес.

Миа пристъпваше от крак на крак — от любопитство не можеше да си намери място, ала Мунк мълчеше.

— За бога, Холгер! Какво става? Разполагаме с име, имаме адрес… Какво чакаме? Какво ще ми покажеш?

— Това — едва чуто отвърна той.

Хвърли фаса на тротоара, пъхна ръце в джоба на палтото си и я поведе покрай ъгъла на блока.