Момчето в снега полностью

Да те намерим ли?

— Извинете, Миа Крюгер?

Миа се стресна и замалко не изпусна химикалката. Толкова се бе задълбочила, че умът ѝ с мъка се завърна към действителността?

— Ъ, да…?

— Съжалявам, ако ви безпокоя. Имате ли две минути?

Пред нея стоеше мъж в черно палто, с бяла риза, ръкавици и вчесана настрани коса. Впитите в нея очи ѝ се сториха познати, но не помнеше откъде.

— Кой сте вие?

— Отново моля за извинение — продължи елегантният мъж. — Ще бъда кратък, но е важно. Може ли да седна.

Без да изчака отговор, мъжът издърпа насрещния стол и се настани.

— Малко съм заета — опита се да възрази Миа.

— Няма да ви отнема много време, но на този етап се налага да поговоря с вас.

Външността.

Погледът.

Миа би разпознала полицай от сто метра, но този го виждаше за първи път.

— Вол — представи се елегантният мъж и протегна ръка над масата. — Специален отдел.

Първоначалното ѝ раздразнение отстъпи място на любопитство, когато Вол вежливо отпрати келнера и обърна поглед към нея.

— Виждам, че сте заета и ми е понятно защо. Два трупа за няколко дни. Не смятам да ви губя времето, но е наложително да поговорим. Надявам се да не възразявате.

— Нещо ми подсказва, че нямам избор. — Тя надигна чашата с чай.

— Съжалявам, ако съм оставил такова впечатление у вас — озърна се Вол. — Но както споменах, ни се налага да обсъдим нещо.

Миа се огледа, но не видя познато лице в претъпканото помещение.

— Кои сте вие? Специалният отдел ли? Пак ли съм се провинила в нещо?

Вол се усмихна кисело.

— Не, Миа, изобщо не. Този път не става въпрос за вас.

Приведе се към нея.

— Относно течащото следствие — мога ли да ви задам един въпрос.

— Отговорът, естествено, е не — натърти сухо Миа. — Нямам право да говоря за текущо следствие.

Той предпазливо вдигна ръка, усмихвайки се.

— Можех, между другото, да отида направо при Мунк или при Микелсон.

— И защо не го направите?

Вол замълча.

— Знаете с какво се занимаваме, нали?

— Специалният отдел ли?

— Да.

— Разследвате вътрешни нарушения в полицията — въздъхна Миа. — Да не би да участвам във викторина? Както виждате, заета съм.

Джобът на палтото му извибрира, но той не вдигна.

— Добре, Миа. Ще бъда директен. Тумас Лоренцен.

— Кой?

Тумас Лоренцен?

Минаха няколко секунди, преди нещата да си дойдат на мястото. Адвокатът. Собственикът на мерцедеса, с който бе превозена Вивиан Берг.

— Какво за него? — полюбопитства тя.

— Интересува ни само какво е мястото му в разследването ви. Важен ли е? Върху него ли се фокусирате?

— В какъв смисъл?

— Лоренцен замесен ли е? Това ни занимава. Простичък въпрос. Отговорете ми набързо и ще ви оставя на мира.

Вол се усмихна и се облегна назад. Миа се поколеба за момент, но накрая се предаде. Специалният отдел. Ако го интересува нещо относно случая, нищо не му пречи да се обади в „Грьонлан“. Излишно е да седят тук. Нямаше търпение отново да потъне в размишленията си. Тук се мътеше нещо. Беше по следите на нещо важно.

— Не, Лоренцен не е важен за нас — изстреля тя и взе оставената на масата химикалка.

— Не ви ли гложди любопитство? — Вол явно не възнамеряваше да си ходи.

— За какво?

— Защо се интересуваме от него.

— Естествено — изсумтя Миа. — Само че в момента съм заета. Свършихте ли?

Вол се смути леко.

— Простете ми, Миа, трябваше да подхвана въпроса другояче. Може ли да…

Той направи жест, сякаш се канеше да си съблече палтото.

— Слушайте — опита се да възрази Миа, но мъжът я прекъсна.

— Всъщност се нуждаем от вашата помощ — призна той. — В безизходица сме. И ни трябва съдействие. Дълго обсъждахме към кого да се обърнем и избрахме вас. Такава е простата истина.

— А кои сте вие?

Миа с нежелание остави химикалката. Вол се замисли.

— Ще си остане ли между нас.

— Вие ме потърсихте — изстена тя. — Не съм ви молила за нищо.

— Естествено — съгласи се той и се огледа за келнера. — Имам нужда от кафе. Искате ли нещо?

— Не, благодаря.

— Както ви обясних — продължи Вол, след като сервитьорът се отдалечи, — дълго разисквахме, хората са чувствителни в това отношение, ако разбирате мисълта ми, но се спряхме на вас.

— Поласкана съм — отпи глътка вода Миа. — Кои, казвате, сте вие?

— Нека първо ви разкажа кой е Тумас Лоренцен. Става ли?

— Да — въздъхна тя.

— Хероин — изстреля Вол и поднесе чашата към устните си.

— По-конкретно?

— Внос. Пласиране. И пране на пари.

— Виж ти — свали гарда Миа.

— Не разполагаме с всички парченца от пъзела — продължи той, — но за нас е важно да не го закачате. Много вложени усилия биха отишли на вятъра.

— Не го подозираме — увери го тя. — Според нас е чиста случайност. Откраднали са колата му. Можеше да е всеки друг.

— Чудесно — кимна той. — Добре, но това, разбира се, не е всичко.

— Вече го казахте. Защо аз? С какво мога да ви помогна?

Вол сякаш премери всяка една дума, преди да отговори.

— Имаме причина да смятаме, че някой от вашите хора е замесен.

— Някой от нашите хора ли?

— Да. — Той отново се озърна и се приведе по-близо към нея. — Кръгът около Лоренцен разчита на помощта на полицай — така предполагаме.

— И подозирате мен.

Вол се засмя.

— Не, определено не. Но разчитаме да ни помогнете.

— Защо?