Момчето в снега полностью

Застанала пред жилището си, Миа се опиваше от благотворното въздействие на чистия въздух. Мракът бе пролазил в нея, но не се беше загнездил. Слава богу! Само бе напомнил за себе си. По дяволите. Това бе причината за решението ѝ да замине. Да си отдъхне. В бъдеще не се излагай на ненужен стрес. Не бяха ли това думите ѝ? На терапевтката в Ярен. Прекара трийсет дни в отрезвителна клиника и се почувства нов човек. Късно е да се замисля. Случаят вече се бе впил в тялото ѝ. Само да бъде малко по-предпазлива. Напомни си да се обади до Вирджинските острови и да предупреди Виктор, че този път ще изпусне яхтата. Пъхна ключа в ключалката и едва успя да отвори вратата, когато пред нея се изпречи лице на възрастна жена, съседка.

Отново ли тя? Фридриксен?

Старицата размахваше юмрук, застанала в коридора до пощенските кутии. Подпираше се на бастун. Перуката ѝ стоеше накриво. От нея се разнасяше силна, задушлива миризма на парфюм. Очите ѝ бяха прекомерно гримирани. Начервените, сбръчкани устни надаваха пронизителен вой и на Миа ѝ се прииска да се върне на улицата.

— Трябва да ги пропъдим оттук. Нужни са подписи. Вие не сте ли полицайката от трети етаж? Може ли такова нещо?! Видяхте ли кофите за боклук в задния двор? Усетихте ли смрадта в коридора?

Миа поклати глава и се шмугна нагоре по стълбите, но пред вратата на апартамента ѝ я посрещна друго лице, гледащо я с очакване.

— Здравей, Миа! Как си? Готова ли си за пътешествието? Сестра ми страшно се радва за жилището. Каза, че е върхът.

Усмихнатият до ушите съсед показа вдигнат палец.

Мамка му! Беше забравила за него.

— Прощавай, има промяна в плановете. Няма да пътувам.

— О — изгледа я разочаровано русокосият младеж.

— За съжаление. — Миа отключи вратата.

Младежът понечи да каже още нещо, но врявата отдолу привлече вниманието му.

— Какво става, по дяволите? Пак ли госпожа Виген?

Въздъхна и ядосано тръсна глава.

— Навила си е на пръста да изгони от сградата иранците на четвъртия етаж. Типично, нали? Такова е положението. Проклетите расисти са навсякъде. Не, крайно време е да се откажеш, госпожо Виген.

Младежът се спусна по стълбите. Благодарна, задето на света са останали и почтени хора, Миа влезе в апартамента си и не затвори вратата отвътре. Разсеяна, остана до вратата. Не, така не може. Тук не е способна да мисли. Изчака в преддверието шумът отвън да затихне, тихо се промъкна по стълбите и се запъти към „Лори“.

— Здрасти! — усмихна се познато лице, видимо изненадано да я види. — Както обикновено ли?

Пъстрият бар на „Хегсехайгсвайен“ ѝ беше нещо като втори дом. Оттогава, естествено, мина много време. Прекара четири месеца в пиянство.

— Не, чаша чай и минерална вода — Миа извади от чантата си бележник.

— Веднага — смигна любезният сервитьор и се изгуби безшумно, както се и бе появил.

Миа не помнеше откога не ѝ се беше случвало — да навлезе в материята, без да си помага с някаква субстанция, но нямаше начин. Длъжна бе поне да опита. Продължи да се взира в празните страници, докато далечното жужене, идващо от уютното заведение, не я зареди с необходимото ѝ спокойствие. Тя допря химикалката в листа, потъна в себе си, а светът наоколо бавно се стопи. Следи по балетните палци. Вървяла ли е дотам? Да? Доброволно ли? Едва ли. Видеозапис. Дрогирана? Хипнотизирана? Какво не виждам? Бамби? Бамби на леда?

Вивиан Берг. Двайсет и две години. Балерина. Планинско езеро, отдалечено от града.

Курт Ванг. Джаз музикант. Двайсет и няколко. Има ли значение възрастта? Watch what I can do.

Планинско езеро? Лед?

Вода? Пречистване?

Числото четири.

Числото седем.

Миа машинално посегна към чашата чай.

4-7?

7-4?

47? 74?

Братята с лъвски сърца.

Някъде е избухнал пожар.

Да не би да е…

Вкъщи?

На номер 47?

На номер 74?

Потънала в унес, Миа напипа телефона си.

— Да. Грьонли.

— Здравей. Миа е. Само за малко. Би ли проверил дали не знаем нещо за избухнал пожар?

— Моля?

— Извинявай. Семейство, загинало при пожар. Ще провериш ли дали нямаме нещо подобно?

— Леко е мъгляво — отбеляза Лудвиг.

— Да, прощавай. Адресът е или 47, или 74. Би ли потърсил съвпадение с нещо такова?

— Разбира се — обеща Грьонли.

— Благодаря — побърза да затвори Миа, за да не изгуби нишката на мисълта си.

Момиче, двайсет и две.

Момче, вероятно двайсет и пет.

Голяма сестра?

Малък брат?

Семейна трагедия.

Опожарена къща.

Кой е оцелял?

Вина?

Твоя ли е вината?

Антифриз в сърцето.

Инжекция.

Студ.

Лед.

Пожар?

Топлина?

Лед и огън?

Химикалката се носеше по листовете. Не усети как на лицето ѝ се изписа широка усмивка.

Лед и огън? Това ли е? Изгорели са. Твоя ли е вината? Антифриз. Мъчно ли ти е? Искаш ли да им помогнеш? Да ги разхладиш? Да поправиш стореното?

Това искаш да видим, нали?

Мъчно ти е.

Мъчно ли ти е?

Разкайваш ли се?

Без да искаш, ли го направи?

Да ти помогнем ли?