Момчето в снега полностью

Улица „Бергенсгате“.

Говореше ѝ нещо.

Какво я…?

В края на тротоара Мунк спря и посочи с глава отсрещната страна на улицата.

Тогава я забеляза.

Малката, ръждива индустриална постройка.

Дявол да…

— Господи, Холгер!

Колегата ѝ се извърна към нея и кимна.

— Разбираш ли сега?

— Оставил е… този адрес?

Повдигаше ѝ се.

— За бога, Холгер! Сигурен ли си?

Мунк потвърди безмълвно.

— Но… не е възможно.

— Трябваше да се досетим — промърмори той. — Снимките, фотоапаратът, насочен към тялото. Трябваше да видим връзката.

— По дяволите — изруга тихо Миа и се насили да вдигне поглед към сградата, макар всичко в нея да се съпротивляваше.

Груба индустриална постройка в квартал „Бьолсен“. Улица „Бергенсгате“ 41.

Там ги е затварял.

Работилницата му.

Всички инструменти.

Държал ги е будни.

В пълно съзнание.

— Клаус Хеминг — промърмори Мунк, вадейки поредната цигара от джоба на палтото.

Цигарата стърчеше незапалена от устата му.

— Същата къща — обади се Миа. — Не е възможно.

Тя се поокопити.

Преди осем години.

Клаус Хеминг.

Пощальонът.

Снимки на жертви те.

От работилницата му.

Пращаше ги на семействата.

Сякаш не бе достатъчно да загубят близките си.

Пощальонът.

Оттогава бяха минали осем години, но тя не можеше да отвори пощенската кутия, без да изпита непреодолима погнуса.

По дяволите.

— Улица „Бергенсгате“ в „Бьолсен“. — Мунк най-сетне си запали цигарата. — Недоумявам защо не се сетих веднага.

— Но не е ли мъртъв?

Той я изгледа и кимна.

— Доколкото знам.

— Какво следва?

Миа хвърли с нежелание още един поглед към пътя.

— Имитатор — сви рамене Холгер Мунк.

— Мислиш ли? Хеминг не ни каза нищо. Не спомена число. Не ни даде никакви сведения. Проклетникът само…

— Едно ще кажа — прекъсна я Мунк. — Тук трябва да има нещо, не си ли съгласна?

— Как беше името на онзи тип? — вметна Миа. — От фирмата за почистване.

— Карл Йоверлан.

— Е?

— Какво „е“?

Той я изгледа с раздразнение.

Онзи случай бе съсипал всички.

Холгер тъкмо бе започнал семейна терапия. Две години след раздялата умоляваше Мариане да пробват. Накрая тя склони. Дадено. Да опитаме. За доброто на Мириам.

Клаус Хеминг.

Пощальонът.

Със собствена работилница.

Мамка му.

— Какво ще правим? — смотолеви Миа.

— Помолих Лудвиг да провери всички мъже с името Карл Йоверлан, които успеем да намерим — свъси вежди началникът на отдел „Убийства“.

— Събираме се всички в участъка, после ще…

Тя млъкна с мрачно изражение.

— Съвещание ли свикваме?

— С това ще започнем.

— С кола ли си?

— Паркирана е надолу по онази улица.

Мунк поклати бавно глава, уви по-плътно едрото си тяло в палтото и захвърли недопушената цигара към ръждивата постройка.

Къри тъкмо поднесе чашата с уиски към устните си и телефонът му започна да звъни. Не се чуваше, беше без звук, само вибрираше на масата пред него като разярена пчела. Проследи как ръката му понечи да натисне зеленото копче, но за щастие се усети навреме да не вдига. Часът бе едва пет, а той вече беше пиян. Дяволите да го вземат. Възнамеряваше само да се отбие за малко. Да каже „здрасти“ на Луна. Да си прочисти главата. Да се опита да открие нещо в записките, които си носеше. Както правеше Миа. Това, естествено, бяха оправдания. Страшно му се искаше да пийне една чашка. После чашките станаха твърде много.

Най-сетне телефонът спря да звъни. Последваха съобщения. Първоначално едно. После още две. Той вдигна апарата в сумрачната светлина и едва успя да ги прочете. Анете Голи. Мунк. Явно нещо се бе случило. Викат всички да се съберат в участъка. По дяволите. Не, не става. Не и сега. Не можеше да се покаже в това състояние. Пресуши уискито и махна на Луна да дойде до масата.

— Още едно — смотолеви той и почука по ръба на чашата.

Момичето го погледна изкосо.

— Сигурен ли си, Йон?

— Защо да не съм сигурен? — изломоти той, давайки си сметка за нечленоразделния си говор.

— Добре ли си?

Тя го погали припряно по косата.

— Да, да. Само още едно.

Някой пусна монета в очукания джубокс в дъното на помещението и по мърлявите стени пропълзя старо кънтри парче. От масата за билярд се разнесе тракането на удрящите се една о друга топки. Намираше се в една от най-долнопробните кръчми в Осло, така запусната, че дори на хипстърите не им се ходеше там. Виждаха се моряшки татуировки. Рокерски якета. Сборище на самотни души — всеки в своето кътче мърмори, свел глава над мръсна халба. Двама мъже на бара в спортни якета като че ли бяха попаднали тук по погрешка. Наблюдаваха го скришом — в началото не разбираше защо. За момент го обхвана параноя: но дяволите, ченгета ли бяха? Да не би да го следят? По средата на третата чаша уиски му просветна. Седнал там, представляваше жалка гледка. Поглеждаха го със съжаление. Поредният алкохолик с тремор.

Дявол до го вземе.