— Профилът на Вивиан Берг определено е беден — отвърна Габриел. — Има само неколцина приятели. Малко постове. Курт Ванг е общо взето по-активен — бил е и администратор на страница на група с немалко последователи.
— А момчето?
— Като повечето тийнейджъри доста използва социалните медии, най-вече снапчат, не толкова фейсбук и Инстаграм — там в целевите групи се включват по-възрастни — обясни младият му колега.
— Снап…? — заекна Мунк.
— Правиш снимка и я пращаш на някого, а той може да я види само за кратко, после изчезва — осведоми го Юлва.
— Изчезва ли?
— Да.
— Тогава какъв е смисълът да правиш снимка?
Габриел прикри усмивката си, а колежката му се зае да разяснява, ала накрая Мунк махна с ръка.
— Добре, хубаво. И какво за снап…?
— Снапчат. Невероятно е активен, правел е дълги стрикове с маса народ.
Мунк отново понечи да попита нещо, но се отказа.
— Още ли няма индикация да се познават? Да са се срещали? Нито в интернет, нито на живо?
— За съжаление засега не — отвърна Грьонли.
— Спорт? Хобита? Политически пристрастия? Да са пазарували от един и същи сайт? История на търсачката?
— Внимателно прегледах цялата история на браузърите и на тримата — поде Габриел. — И какво са търсили в „Гугъл“ последните няколко седмици, но не намерих друго съвпадение, освен телевизия „Ен Ер Ко“.
— Така ли? — обнадежди се Мунк.
— Новини при Берг и Ванг. Младежко предаване при Иваршен. За жалост нищо по-конкретно.
— Впрочем — обади се Лудвиг — чичото на Рюбен Иваршен ми се обади сутринта.
— Виж ти! И?
Мунк въздъхна.
— Нищо не можем да направим, за съжаление.
— Знам — съгласи се Грьонли. — Това и му казах.
— Нещастните хора — поклати глава Холгер Мунк.
В този момент вратата ненадейно се отвори и Анете Голи връхлетя запъхтяна в стаята.
— Защо не си вдигаш телефона?
Очите на обичайно изключително спокойната прокурорка бяха огромни, а лицето ѝ — пребледняло.
— В якето ми е — оправда се Мунк. — Какво има?
Голи изгледа бързо присъстващите.
— В кабинета ти. Веднага.
— В момента…
— Не, веднага. Незабавно — строго нареди Голи и го поведе, подтичвайки, по коридора.
— Какво има? — полюбопитства Мунк, след като Анете затвори вратата.
— Шефовете тъкмо ми се обадиха — подхвана Голи, успокоила най-сетне пулса си.
— Микелсон ли?
Прокурорката поклати глава.
— От най-горе. Канцеларията на Правосъдното министерство. Или по-скоро от Щаба на въоръжените сили, но така се представиха.
— Щабът на въоръжените сили ли? — изуми се Мунк.
— Сещаш ли се за онзи журналист — Рьонинг?
— Да.
— Тази нощ са го посетили. Според тях е бил нашият човек.
— Какво? — Мунк погледна часовника на стената: показваше дванайсет и половина.
— Тази нощ? И чак сега ни съобщават?
— Има по-сериозни причини за безпокойство, Холгер — промърмори Голи.
— Нашият човек — прекъсна я ядосано началникът. — Откъде, по дяволите, знаят?
— Холгер!
— Проклети идиоти!
— Холгер! — вдигна ръце Анете. — Има списък.
— В смисъл?
Тя замълча за момент, сякаш събира сили да продължи.
— Списък с имена.
— Какви имена?
— Списък с жертви — уточни тя.
— Моля?
— Петдесет имена — промълви тя. — Вивиан Берг. Курт Ванг. Рюбен Иваршен. Както сигурно знаеш, не сме ги оповестили, но въпреки това са в списъка. Току-що ми се обадиха от Министерството.
— Не, това е шега. Това е… — запелтечи Мунк, но Анете пак го прекъсна — не бе виждал очите ѝ толкова сериозни. — Министър-председателят е въвел ниво пет. Щели да отведат семейството на краля на сигурно място.
— Дяволите да го вземат!
— Петдесет случайни жертви — поклати глава Голи.
— Имаме ли списъка?
— Не, той е поверителна информация.
— Дяволите да го вземат! — повтори Холгер Мунк. — Как тогава…?
Погледна я и разбра. Не му казваше всичко.
— Какво има? — отвърна поглед той. — Без нас, така ли?
— Не, не — прехапа устни Анете. — Участваме, обаче…
— Обаче какво?
— Само ти и аз — неохотно призна тя. — Само най-благонадеждните. В момента съставят оперативна група. Ще ми се обадят след час.
— Мътните го взели, Анете! Без… Миа?
— Ти какво би направил на тяхно място? — вдигна рамене Анете. — Наясно си с обстоятелствата. С всичките ѝ проблеми. Не ѝ вярват. Не е благонадеждна. Все пак става въпрос за петдесет души. Случайни жертви — натърти Голи. — Помисли само, ако се разгласи.
— Кой участва?
— Аз и ти.
— Добре, но каква е тази оперативна група?
— Щабът на военните сили, както споменах, Полицейската служба по сигурността предполагам, вероятно и служители от Министерството на правосъдието.
— Микелсон?
— Нямам представа — поклати глава тя. — Доколкото знам, не.
— И все пак… без Миа?
— Категорично — отсече тя и в същия момент телефонът ѝ иззвъня.
— Ще се заемеш ли, или да се погрижа аз?
— Не, не, ще го уредя — въздъхна Мунк.
Телефонът ѝ пак иззвъня.
— Голи на телефона — отговори русокосата прокурорка и излезе от кабинета.
