Четирийсетгодишният Йон Ивар Салем беше водопроводчик по професия, но не с това се славеше в затвора „Юлершмо“. Получил максимална присъда — двайсет и две години — той бе един от най-дълго лежалите в сграда 2 затворници и благодарение на това си бе спечелил достатъчно уважение, за да го оставят на мира. Докато не дойде групата косовски албанци. Проклетите тъпанари не четяха вестници, не гледаха телевизия и си въобразяваха, че им е позволено да не се съобразяват със системата. Да се правят на велики. Да завземат кухнята и телефона. Да се разпореждат кой какво да прави. Според Йон Ивар Салем бе дошло време да се предприемат мерки.
Всъщност не му пукаше. Обикновено не се месеше във вътрешното правосъдие на „Юлершмо“ поради една проста причина: другите затворници никога не дръзваха да му възразят или да му откажат нещо. Навярно за хората „отвън“ това не бе разбираемо. Как възрастни мъже, покрити с татуировки, ще се бият за дреболия като пакет наденички или достъп до душовете, но тук положението бе такова. Беше излежал седем години и му оставаха четиринайсет. Можеше да поиска предсрочно освобождаване, след като изтекат две трети от присъдата му, ала дотогава имаше седем години, така че нямаше защо да спазва добро поведение отсега.
Все още не.
Беше по-възрастен от повечето затворници и се смяташе за нещо като техен баща. Даваха им лоша храна, както можеше да се очаква; имаха късмет, ако получат месна яхния или подобие на риба. Обикновено храната имаше вкус, сякаш е излязла от задника на камила. За щастие им позволяваха да си поръчват това-онова, със собствени средства естествено, за което той пое и инициативата, и отговорността. Събра екип от най-приближените си хора и превзе кухнята — чувстваше се готвач със собствен ресторант. Всеки ден поднасяше може би не вкусна, но поне сносна храна, набавяна с доброволно събрани пари.
Косовските албанци. Бяха само трима, осъдени за контрабанда — кокаин и хероин — а малоумните началници на това кукувиче гнездо, естествено, ги бяха настанили в едно подразделение. И тримата бяха младежи. На по двайсет и няколко, с гангстерски мутри и задължителните татуировки. Не им стигаше женско име на ръката, трябваше да са черепи и сълзи по средата на лицето, в краен случай по целия врат, и естествено по нещичко на пръстите: LOVE-HATE, KILL-FUCK. В началото Салем не им обръщаше внимание, както и на останалите госпожички тук, осъдени на по-малко от десет години, но те се нахвърлиха на няколко хлапета долу в тунела. Пребиха ги с юмруци и консерви с риба тон в чорапи, завладяха душовете, кухнята. Трябваше да ги постави на място.
Идиоти — щяха да си спестят много, ако гледаха телевизия. Ако само знаеха кой е. Много неща можеха да се предотвратят. Сигурно щяха да доживеят до трийсет. Не гледаха телевизия, естествено. Отчасти. Защото не знаеха норвежки, но най-вече понеже през 2006 г., когато отзвукът бе най-силен, тъпанарите са били на тринайсет-четиринайсет години. Усети как на лицето му разцъфва усмивка, наложи си да се съсредоточи, за да запази самообладание.
Събуди го скрибуцането на пощенската количка и ето че по коридора се зададе усмихнат Мъфинс. Един от най-близките му хора в затвора. Татуиран тип от Трьонделаг, осъден за най-честото провинение тук — дрога, насилие, обикновено и двете.
— За мен ли е? — изненада се Салем, поглеждайки току-що връчения му от Мъфинс плик.
— Йессс — нахили се мъжът от Трьонделаг и зачопли зъби с мръсния си нокът. — Да не си хванал мацка?
— Не, доколкото знам — изкикоти се и Салем.
Загложди го любопитство. Откакто беше тук, не помнеше да са му пращали нещо.
Бяха отворили плика, разбира се, но не се виждаше какво има вътре. Беше залепен отново и отгоре, както обикновено, пишеше ПРОВЕРЕНО с криви сини букви върху кафявата хартия.
— Пазачите се чудиха много — озърна се Мъфинс ухилен.
— Така ли?
— Хе-хе, да, обсъждаха дали да ти го дадат.
— Виж ти! Какво е това?
— Ами не знам. Според теб показват ли ми пратките? Аз само ги разнасям. Впрочем, ще действаме ли?
Прошепна последното, оглеждайки се през рамо. Не че имаше причина — в коридора не се виждаха пазачи. Рядко идваха, освен когато ги извеждаха или прибираха, или връщаха някого в килията му, или на някого му се ходеше до кенефа след вечерния час.
Ресурсите на кралството отиваха другаде.
Тук плячката беше лесна.
Не можеше да се надява на по-благоприятни обстоятелства.
