Момчето в снега полностью

— Определено — одобри Салем, без да сваля очи от плика.

— След обяд? В тунела?

— Мда. Тъпанарите играят баскетбол до един. Ще ги погнем след това.

— Бум-тряс, ще настъпи веселба. Колко сериозно ще ги ступаме? Ще ни вкарат ли в изолатора?

Салем го изгледа строго.

— До смърт, естествено.

— Мамка му, Йон! Остават ми само шестнайсет месеца — не мога да извърша убийство, нали разбираш?

— Кой е казал, че ще извършиш убийство?

Младият пласьор ококори очи.

— Ти ли ще ги убиеш?

— Вие ще пазите, а аз ще се заема.

— Велик си! — засмя се Мъфин и вдигна ръка за „дай пет“ или някакъв друг идиотски хлапашки поздрав, но Салем не откликна.

— Вас най-много да ви пратят за няколко дни в изолатора.

— Ще го понесем, не се притеснявай.

— Дяволите да те вземат, Мъфинс, да не отивате на сватба? Я, се стегни!

По коридора се разнесе нетърпелив възглас. За повечето обитатели на сграда номер 2 скрибуцането на количката беше същински празник.

— Успокой се, за бога! — измънка Мъфинс, смигна и забута количката нататък към тези, които я очакваха.

Пликът.

Салем затвори вратата на килията си и бързо се настани на стола пред малкото бюро. Внимателно разкъса хартията, но не разбра нищо, когато видя съдържанието на плика. Златен пръстен и кратко писмо.

Уважаеми Йон Ивар Салем,

Не ме познавате, но все пак Ви моля за услуга. Пазете този пръстен. Скоро ще дойде човек да го вземе. Ще бъдете възнаграден. Благодаря Ви за помощта.

Нямаше подпис.

Какво, по дяволите, е това? Странно. Ако го нямаше неговото име, щеше да си помисли, че е грешка. Салем извади пръстена от кутийката. Блестеше на светлината на настолната лампа. Заобръща хартията, в която беше опакован, но не откри нищо друго. Предложението сериозно ли беше?! Що за глупости?! Колко му е да опази един пръстен. И ще го възнаградят при това. Няма проблем.

Скоро пак ще се разрази пожар.

Утре рано сутринта.

Йон Ивар Салем се засмя, пъхна пръстена под възглавницата си и се изтегна на нара да си почине.

Миа се събуди от добре познат припяващ глас, измъкна се с прозявка от чуждото легло и се дотътри до кухнята.

— Лунен лъч — усмихна се Чарли Брюн и я прегърна. — Виждаш ли, добре си поспа. Закуска?

— Какво, по дяволите, ми даде? — отново се прозя Миа и се отпусна замаяна на един стол.

Както обикновено Чарли беше във вихъра си, носеше широка, свободна рокля и престилка с надпис Kiss The Chef.

— Яйца? Бекон? — усмихна се обаятелният мъж, вдигайки тигана от котлона.

— Не, не искам нищо — смотолеви Миа. — Колко е часът?

— Нищо ли няма да ядеш?! Трябва да се храниш! Станала си кожа и кости.

Чарли се приближи с танцова стъпка и напълни чинията пред нея.

— Имам и наденички. Искаш ли?

— За закуска?! — за пореден път се прозина Миа.

— Защо не? Англичаните са велики. Казах ли ти, че бях в Лондон миналата седмица? На мюзикъл. „Цар лъв“. Изобщо не е прехвален, фантастичен е. Божичко, колко плаках! Не е ли странно?

— Кое? — Тя лапна парче бекон.

— Големи мъже да плачат на неща, писани за деца.

— У теб нищо не ме изненадва, Чарли — засмя се Миа — полека-лека се завръщаше в света.

Нуждаеше се от нещо да я приспи.

Строполи се в клуба му, отчаяно молейки за опиат, алкохол, все едно какво, а той спокойно я разубеди.

Слава богу.

Нито капка алкохол.

Само нещо да я приспи.

Протегна ръце към тавана и се огледа из малкото, уютно жилище.

— Ремонт ли си правил?

— Да — усмихна се широко Чарли. — Всичко е ново. Килим, мебели, стените са пребоядисани. Фъншуй. От време на време човек трябва да променя средата си, иначе умира ето тук, не мислиш ли?

Застанал до хладилника, той посочи с пръст слепоочието си.

— Какво искаш за пиене? Да видим… Имам сок, смути…

— Само вода, благодаря. Освен ако нямаш кафе.

— Кафе ли? Имам, разбира се! Купих нова машина. Супермодерна. Само аз и Джордж Клуни имаме такава. Бих си паднал по него. Обича да се облича като мен, знаеш ли? Точно така.

Смигна и ѝ предложи поднос капсули.

— Арабика? Лицинио? Казар?

— Нещо по-силно.

— Ристрето — заключи Чарли. — Комбинация от най-добрите южноамерикански сортове арабика, подсилена с нотка робуста.

Вдигна капсулата с драматичен жест и намусени устни.

— Продаваш ли ги?

Тя пъхна филийка хляб под пържените яйца.

— Новото лице на „Неспресо“ — наклони глава настрани Чарли. — Какво мислиш?

— Идеално — подсмихна се Миа.

— Джордж и аз — вдигна съблазнително вежди той.

— Сега ли разбра?

— Какво?

— Че носи женски дрехи.

— В мечтите ми, Миа — отново смигна Чарли, натискайки копчето на кафе машината. — Не е затова. Харесвам го, какъвто си е. Каза вода, нали?

— Да, благодаря — измърмори тя.

Усещаше сухота в устата си. Погледът ѝ също бе замъглен, но започваше да се фокусира.

Разубеди я.

Само нещо да я приспи.

Благодаря, оценявам го.

Чарли Брюн беше същински ангел.

— Виждам, че си окачил семейни снимки — отбеляза Миа, когато ѝ поднесе кафето.