Сутрешната служба приключи и енорийският свещеник Паул Мали нетърпеливо тръгна да заеме мястото си в изповедалнята. Направи същото и вчера, но седя сам два часа. Младият мъж не се върна, ала на свещеника, естествено, не му и хрумна да се откаже. Остана обаче леко разочарован. Във вторник беше толкова хубаво. Тази идея му хрумна и не само имаше кой да се възползва, но и се случи да дойде човек в нужда. Нова овца в стадото. Човек, който никога не се бе изповядвал.
Свещеникът се беше подготвил. Вечерта стоя до късно и чете Писанието, намери пасажи за братството. За любовта към ближния. За саможертвата в името на другия. Отчаяният млад глас го последва в съня му. Събуди го светлина, огряваща лицето му, и чувството, че някой му говори. Господ ли беше това? Не беше съвсем ясно, но да, така изглеждаше. Господ го похвали за делата му — бедното агънце се нуждае от божията помощ — а отзад, на един облак, с широка усмивка и арфа в ръце, седеше Девата. Впоследствие се оказа, че все пак не е бил буден, защото не след дълго се разнесе звънът на часовника, но въпреки това, отпуснал глава на бялата възглавница, се чувстваше прероден. От вълнение почти не се докосна до закуската.
Никой обаче не дойде.
На следващия ден? Защо не дойде?
Да, беше разочарован, признаваше си го.
Справи се чудесно със сутрешната меса, макар умът му да витаеше другаде.
Около младежа.
Ще дойде ли?
После си помисли нещо недотам оптимистично:
Ако не дойде днес, колко време ще чакам?
Оправи ръкавите на расото си и погледна часовника.
Навярно е глупаво. Да дава подобни обещания.
Мали въздъхна и забарабани с пръсти по бедрото си. Дървената пейка бе твърда и неудобна, а го измъчваше и глад — все пак седеше тук почти час. Четирийсет и три годишният енорийски свещеник тъкмо реши, че е чакал достатъчно, когато отвън се разнесоха стъпки и зад решетката се плъзна силует.
— Отче — промълви младежът, внимателно затваряйки вратичката след себе си.
— Синко — заговори свещенослужителят с най-дълбокия си свещенически тембър, — значи намери обратния път?
За момент от другата страна цареше тишина.
— Бях много разколебан. Но според мен постъпвам правилно, отче. Искам да ви благодаря, че ме допуснахте тук.
Мали се усмихна, под расото го обля топлина.
— Благодари на Господа и на светата Дева — каза меко той. — Ние сме само раби Божии. Не съм никой, тук съм заради теб.
— Благодаря все пак. Много мислих. И се реших.
— Да? — колебливо се обади Мали.
— Искам да ви разкажа всичко — отсече гласът.
— Можеш да разчиташ на мен — увери го спокойно свещеникът. — Тук те съдят само очите на Господа.
— Съдят? — повтори младежът.
Мали се прокашля.
— Не съдят, а виждат. Тук ни гледа само Господ, това имах предвид.
— Ами ако Господ не хареса видяното?
— Чуй ме. — Енорийският свещеник се приведе към решетката. — Никой няма да те съди. Лошо се изразих. Тук сме само аз и ти. Никой друг. Така по-добре ли е?
Облегна се назад и зачака напрегнато.
— Да, отче, всичко е наред — обади се най-накрая непознатият глас. — Имам нужда да споделя. Надявам се да не е глупаво. И да не навредя.
— Господ се радва, задето ще споделиш. — Мали се надяваше нетърпението му да не се долавя. — И иска да знаеш, че каквото и да те мъчи, Той ще го приеме с човеколюбие и разбиране.
От другата страна отново настъпи тишина, но накрая младежът проговори.
— Прости ми, отче, защото съгреших. Знам неща, за които не съм казвал на никого, но вече не издържам, толкова много ми тежи, трябва да споделя.
На Мали му се счу плач, но не беше сигурен.
— Радвам се, че дойде — спокойно поде той. — Господ ще чуе каквото имаш да споделиш. Черното бреме е непосилно за светло сърце.
Не помнеше дали е цитат от Писанието, или не, но му звучеше на място.
— Да, отче, домът ми е почернен — измърмори непознатият. — Но не съм виновен аз.
Сега плачът му се долавяше ясно. Хлипане, треперещи устни.
— Не си, естествено, синко. — Мали отново се наведе към решетката.
Имаше огромно желание да отвори прозорчето, да прегърне силно смелия младеж, та да разбере, че не е сам, но се надяваше близостта на топлия му глас да има същия ефект.
Горкото момче.
— Колко време имам — попита през сълзи гласът.
— Колкото искаш — успокои го Мали. — Никъде няма да ходя.
— Благодаря — смотолеви, подсмърчайки, младежът и отново потъна в тишина.
— Не знам откъде да започна — каза той накрая. — Гнусно е.
— Кое е гнусно?
— Гнус ме е да разказвам. За брат ми. Имам чувството, че го предавам, но не издържам — толкова години. Разбирате ли, отче?
— Разбирам — увери го Мали.
— Откъде да започна?
— Откъдето ти се струва подходящо.
Зад дървената решетка отново се възцари тишина, ала непознатият явно събра кураж.
— Може би от пожара — обади се гласът.
— Пожар ли? — Сърцето на свещеника щеше да се пръсне.
— Или от сърничката — поколеба се младежът. — Не знам…
