Момчето в снега полностью

— В дома му. Не знам подробности, но е имал компания. Дали са му списък. С жертви. Според тяхната теория става въпрос за отмъстителна акция.

— За какво?

— Нямам представа. Нещо се е случило там. Омраза към норвежката държава, знам ли? Виж…

— Списък?

— Списък с жертви. Случайни хора.

— Какво? Колко? — попита объркано Миа.

— Петдесет — смотолеви Мунк.

— По дяволите.

— Засекретили са го, нали разбираш?

— Отговаря ли на профила?

Тя се обърна към него: за щастие вече не беше толкова разярена. Изражението ѝ се бе смекчило, погледът ставаше все по-вглъбен.

— Възрастта явно съвпада.

— А числата?

— Вивиан Берг е четвърта в списъка. Нищо друго не знам засега, пазят тайна.

— Значи, случайни жертви. — Тя се загледа през прозореца.

— Списък с петдесет произволно избрани имена — така изглежда.

— Мамка му! — изруга Миа, след като направи сметката наум.

Беше мислил за същото.

За профила. За числата. Дали жертвите са случайни.

— Видя ли го? Списъка?

Мунк поклати глава.

— Очаквам обаждане. Анете държи връзка с тях. Обявили са извънредно положение. Искат да изпратят правителството, а може би и кралското семейство, на безопасно място.

— Сериозно ли?

— Казах ти, не съобщават много подробности, но така твърди Анете.

— Не могат да го направят. Как ще се оправдаят? Пред хората. Кралят се крие, но няма причина за безпокойство. Живейте си нормално. Идиоти.

— Не вярвам да се стигне дотам, но предполагам, ще се вдигнат всички: армията, Националната гвардия, Цивилната отбрана, възможно най-дискретно, затова…

— Държат настрана всички луди? — измърмори тя с вид, издаващ желанието ѝ да се изплюе на пода.

— Виж, Миа — поде той, но тя го прекъсна. — Да те закарам ли някъде?

Миа поклати глава и отвори вратата с решителен жест.

— Ще те държа в течение — подвикна Мунк, след като вече беше стъпила на асфалта отвън.

Тя го погледна отчаяно, затръшна вратата и тръгна надолу по тротоара, без да се обръща назад.

По дяволите.

Искаше му се да я последва, но телефонът му иззвъня, преди да понечи да слезе от автомобила.

— Да?

— Идваме — чу се гласът на Анете.

— Къде?

— На площад „Банкпласен“ след двайсет минути.

— Тръгвам. — Мунк запали колата.

Раздразнена, бясна, потресена, Миа тръгна наслуки по улиците. Не знаеше как да определи всичките си емоции. Кипеше от гняв. Започна деня със следната мисъл: Ами ако я лъже? Ако е мръсник? Имаше предвид Йон Вол в бара снощи. Видял е скептицизма в погледа ѝ. Та тя си го каза направо, по дяволите. Не е Къри. Нямам никакво намерение да ви помагам с каквото и да било. Хитро, а? Да измисли някаква нелепа история, знаейки, че ще има ефект. Да ѝ внушава съмнения. Да я накара да им сътрудничи. Там обикаля някаква наркоманка. Свързано е със сестра ти. Сигри. Проклета свиня. Проработи. Естествено. Болката от загубата пак се обади. Липсата бе непреодолима. Злоупотреби с най-съкровените ѝ чувства. Само за да я принуди да приеме.

Миа изруга тихо през зъби и прекоси улицата. Все едно ѝ беше къде отива, краката ѝ сами избираха посоката. Така стана, нали? Излъга я. Някоя си Сисе? С червено ватено яке? Адски мъгляво. Тя погали леко гривната на китката си и рязко спря — изсвири клаксон и едно такси закачи бедрото ѝ.

По дяволите.

Денят бе започнал чудесно. Събуди се в хубавото легло на Чарли Брюн с изключително ясен ум. Къри ли? Къри нямаше нищо общо, естествено. От десет години познаваше симпатичния пудел. Може и да имаше вид на гангстер, но зад суровата външност се криеше душа, която не би навредила и на муха.

Не, не, някой друг е.

Полицай.

Възможно е да е всеки.

А сега и това?

Отново тръгна да пресича улицата, но изведнъж една ръка я сграбчи за якето и я задържа. Посочи ѝ червения светофар точно когато покрай нея профуча с бибипкане поредният автомобил. В знак на благодарност Миа кимна на добронамерения човек и бръкна в джоба си да извади драже за смучене.

Петдесет души?

Дали е някой от минувачите?

Например жената с жълто палто, излязла на разходка с кучето си?

Или момчето на скейтборд?

Мамка му.

Поуспокои се, светна зелено и хората тръгнаха да пресичат, без да бързат. Прибираха се. Отиваха на работа. Тръгваха си от училище. Усмихнати, радостни, уморени. Носеха торби с храна, бутаха колички — съвсем обикновен ден в малкия Осло, където се задаваше пролетта.

По дяволите.

Миа се спря на ъгъла на улицата и си извади телефона от джоба.

Добре.

Да подреди мислите си.

Сисе?

По-точно Сесилие?

Наркоманка в червено ватирано яке.

Проста работа.

Ще го разобличи.

Като едното нищо.

Градът не е толкова голям. Общността всъщност е малка, а тя знае точно на кого да се обади.

— Приемен център „Принсен“?

— Здравейте! Името ми е Миа Крюгер. Мога ли да говоря с Милдри Лин?

— Момент.

Сложиха я на изчакване.

На стълбата пред нея се появи покрит с татуировки младеж, извади от джоба на изтърканите си панталони голяма, дрънчаща връзка ключове и заключи вратата. Отиваше на обяд. Нищо необичайно.