— Сигурна съм, че това е добро предложение — отвърна Алис. — Но може би зависи от съпругата, която ще си изберете.
— Имате предвид с колко пари ще разполага, разбира се.
— Отчасти.
— Предполагам, че за братовчед ми само това има значение. Тази година има ли много нови наследници?
— Боя се, че нямам представа. Първо трябва да ми кажете колко пари превръщат една жена в наследница?
— За мъж като мен, предполагам, че десет хиляди на година ще бъдат напълно достатъчни.
— Това не е много — каза Алис, която разполагаше именно с толкова.
— Да, може би сумата е прекалено скромна. Но колкото по-скромна е, толкова по-голям ще бъде изборът ми, както и шансът самата жена да бъде поносима. Аз също разполагам с малко пари — не много, както знаете, но заедно с десетте хиляди на дамата, бихме могли да живеем сравнително удобно… в някой малък френски град, може би.
— Но не виждам каква би била вашата полза от това.
— Поне хората тук ще се отърват от мен. Изглежда това е най-важното нещо в момента. Ако чуете за момиче с подобна издръжка, което има приятна външност, но не е твърде младо и неопитно, произлиза от благородно семейство и умее да чете и пише, може би ще ме имате предвид.
— Да, разбира се — отвърна Алис, която бе напълно наясно, че той бе описал нейното положение. — Ако срещна такова момиче, веднага ще ви извикам.
— Може би вече познавате такова?
— Не, в момента не.
— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — обяви братовчедка й по-късно същата вечер. Лейди Гленкора бе започнала да кани Алис в стаята, която наричаше своя гардеробна, всеки ден след вечеря. Обикновено разговаряха там до малките часове на деня. Господин Палисър работеше до късно и винаги си лягаше след тях. Те често обсъждаха него и неговите планове за бъдещето и Алис успя да накара братовчедка си да започне да се интересува и от двете. Освен това съумяваше да държи лейди Гленкора далече от онези теми, които смяташе за опасни: намеците за нейната бездетност и подмятанията, че в сърцето й все още има място за Бурго Фицджералд. И понякога говореха за бъдещето на самата Алис, разбира се, която постепенно започна да се отпуска и да споделя чувствата си със своята братовчедка. Лейди Гленкора често й казваше, че е била права да го отритне, ако наистина не го е обичала.
— Ръката ти е била протегната в очакване на пръстена — рече й тя веднъж, — но щом не си го обичала, значи е трябвало да я дръпнеш.
— Но аз го обичах — каза Алис.
— Тогава не те разбирам — отвърна лейди Гленкора.
Те бяха много близки, но това не означаваше, че се разбираха напълно. В момента обаче обсъждаха Джефри Палисър.
— Струва ми се, че едва ли би могъл да намери нещо по-добро — заяви лейди Гленкора.
— Ако смяташ да говориш глупости, ще си тръгна — заплаши я Алис.
— Но защо да са глупости? Според мен ще живеете много удобно с общия си доход. И той е един от най-страхотните мъже на света. Очевидно е, че те харесва, а ако се омъжиш за него, двете постоянно ще бъдем заедно. Сигурна съм, че господин Палисър ще направи нещо за него, ако се ожени… и особено, ако аз го помоля.
— Знам само два довода против.
— И те са?
— Той не би ме взел за жена и аз не бих го взела за свой съпруг.
— Защо не? Какво не харесваш в него?
— Не съм казала, че не го харесвам. Всъщност го харесвам много. Но човек не може да се омъжи за всеки, когото харесва.
— Но каква е причината да не го вземеш за свой съпруг?
— Най-вече това, че наскоро се разделих с мъж, когото наистина обичах и не мога толкова бързо да прехвърля любовта си на друг — отговори Алис.
Веднага щом думите излязоха от устата й, тя осъзна, че не бе трябвало да ги изрича. Братовчедка й направила точно това. Бе обикнала мъж, когото отритнала, а два месеца по-късно се бе омъжила за друг. Лейди Гленкора веднага се изчерви, като лицето и раменете й пламнаха от срам. Алис последва примера й, а когато вдигна глава, в погледа й се четеше молба за прошка.
— Несъмнено не подобава на една девойка — каза лейди Гленкора, говорейки много тихо и бавно. — Не подобава и на една жена. Но човек може да бъде принуден. Може да бъде принуден да загърби всичко благородно и благовъзпитано в себе си.
— О, Гленкора!
— Не съм казала, че трябва да го направиш толкова бързо.
— Гленкора!
— Аз прибързах. Знам това. Бях като животно, което се подчинява на своя господар и прави онова, което му е било наредено. Знам това. Бях като животно. О, Алис, само да знаеш колко много се мразя!
— Но аз те обичам с цялото си сърце — отвърна Алис. — Гленкора, обичам те толкова много!
— Значи си единственият човек, който ме обича. Той не може. Как е възможно? Ти… и може би още един.
— Има много хора, които те обичат. Той те обича. Господин Палисър те обича.
