— Но не притежавам такива склонности — отвърна Джефри.
— Искаш ли да притежаваш ферма в Шотландия? — попита Плантагенет Палисър.
— И да плащам рента?
— Разбира се, че ще трябва да плащаш рента.
— Тогава благодаря, но не. Би било непочтено, защото знам, че никога няма да платя.
— Опасявам се, че си твърде стар за държавна служба.
— Имаш предвид работа зад бюро в хазната, за сто лири на година? Да, мисля, че съм твърде стар.
— Но нямаш ли собствени планове?
— Не бих казал. Понякога си мисля, че мога да замина за Нова Зеландия.
— Там ще трябва да станеш фермер.
— Не мисля. По-скоро бих създал опозиция на правителството или нещо такова, надявайки се, че ще откупят мълчанието ми и ще ми дадат земя.
— Това би се получило тук, Джефри, ако бъдеш избран в парламента и имаш достатъчно капитал, за да изчакаш, но не мисля, че ще се получи там. Искаш ли да станеш член на парламента?
— Какво… тук? Разбира се, че искам. Но ще затъна в дългове. В момента не дължа пари на никого… освен на теб, разбира се.
— Не ми дължиш нищо — отвърна Плантагенет с нотка на високопарност в гласа. — Не искам да чувам да говориш за дългове. Ние сме като братя, а дълговете между братя не означават нищо. Виждаш ли, Джефри, може би трябва да започна да те смятам за мой… за мой наследник, така да се каже.
Джефри промърмори нещо за малката вероятност да възникне подобна необходимост и нищожните шансове това наистина да се случи.
— Всичко това е вярно — отвърна старши наследникът на рода Палисър, — но все пак… С две думи, искам да се занимаваш с нещо. Помисли над това и ми се обади, когато вземеш решение, за да го обсъдим.
Джефри излезе от кабинета на братовчед си с чек за петстотин лири в джоба и впечатлението, че разговорът, който бе започнал много обещаващо, не се бе развил особено задоволително. Член на парламента! О, да! Ако братовчед му използваше политическото, финансовото и херцогското си влияние, за да направи това за него и да му издейства статута, който му се полагаше по право като младши наследник на рода, то животът му наистина щеше да се обърне! Но що се отнасяше до ферма в Шотландия или работа в лондонски офис, Джефри предпочиташе новозеландския си план. Той се замисли, че може би все пак имаше някакъв шанс да умре и да бъде погребан в лилавото на херцога на Омниум. В такъв случай несъмнено имаше дълг да остави наследник, който да получи титлата след смъртта му, ако това бе възможно.
— Ще яздиш ли с нас след обяд? — попита го лейди Гленкора, когато влезе в дневната.
— Не — отвърна Джефри. — Имам да уча.
— Какво имаш да правиш? — възкликна лейди Гленкора.
— Да уча… или по-скоро смятам да прекарам деня в размисли относно това какво бих искал да уча. Братовчед ми току-що ми каза, че трябва да се занимавам с нещо.
— Прав е — обади се Ифигения с ентусиазъм от бюрото си.
— Но нямаше ясна представа какво да бъде това нещо. За съжаление, не може да има двама канцлери на хазната по едно и също време. Госпожо Спаркс, с какво според вас трябва да се занимава един млад мъж като мен?
— Бих казала, че трябва да се кандидатира за парламента — отвърна госпожа Спаркс.
— А, да, точно така. Предложи ми нещо такова, но не спомена конкретен избирателен район. Мисля да пробвам в лондонското сити. Там има четири района, следователно шансовете ми ще бъдат двойни.
— Мислех, че в ситито предпочитат финансисти — рече херцогинята, демонстрирайки жив и добронамерен интерес към темата.
— Господин Палисър смята да се подготви, като стане успешен бизнесмен — каза госпожа Спаркс.
— Не мисля, че смята да прави подобно нещо — отвърна херцогинята.
— Във всеки случай трябва да направя нещо, така че не мога да изляза да яздя с вас — рече Джефри.
— Трябва да направиш нещо — съгласи се Ифигения от бюрото си.
Докато течеше този разговор, лейди Гленкора два пъти вдигна глава в опит да улови погледа на братовчедка си. И Алис много добре знаеше защо. „Виждаш ли, сякаш казваше погледът, Плантагенет вече започва да се интересува от своя братовчед и причината за това е очевидна. Не може да допусне мъжа, който ще бъде баща на бъдещите херцози, да прекара живота си в пълна неизвестност. Ако горе имаше бебешка люлка, Джефри щеше да бъде свободен да бездейства колкото си иска.“ Алис разбираше това много добре.
Джефри излезе да язди с тях, разбира се.
— Какво може да прави човек като мен, който иска да прави нещо? — попита той Алис.
Тя бе напълно наясно, че лейди Гленкора бе накарала господин Палисър да язди до нея. Алис го харесваше и следователно не възразяваше, но вече бе взела решение, че братовчедка й нямаше да получи нищо за усилията си.
— Госпожа Спаркс смята, че трябва да се кандидатирате за парламента.
— Да, а скъпата херцогиня сигурно ще ми предложи къща на площад „Белгрейв“59. Сега искам да чуя вашия съвет.
— Само мога да се присъединя към госпожица Палисър.
— Какво? Ифи? Затова да не губя времето си? Но виждате ли, колкото повече време губя, толкова по-добре за мен.
— Това е проблемът, който трябва да решите.
— Братовчед ми Плантагенет смята, че решението е брак.
