— Уверявам ви, госпожице Вавасор, че мисля единствено за нейното семейно щастие!
— Не смятам, че тя се нуждае от подобен пазител на семейното й щастие.
— Ами ако той се нуждае, госпожице Вавасор? Сигурен съм, че господин Палисър разчита много на вашата преценка.
В този миг Алис стана с намерението да напусне трапезарията, но на прага се сблъска с госпожа Конуей Спаркс.
— Нима бягате от закуската си, госпожице Вавасор? — рече тя.
— Не, госпожо Спаркс, бягам от господин Бот — отвърна Алис, която трепереше от гняв.
— Господин Бот, какво означава това? — попита госпожа Спаркс.
— Ха-ха-ха — засмя се господин Бот.
Алис се върна в стаята и госпожа Спаркс веднага осъзна, че тя наистина се бе опитала да избяга от господин Бот.
— Надявам се, че ще успея да ви помиря — каза госпожа Спаркс. — И че обидата не е била толкова сериозна, че да изисква специално порицание.
— Ха-ха-ха — засмя се отново господин Бот, който се наслаждаваше на ситуацията.
Алис бе ядосана на себе си, защото чувстваше, че бе разкрила прекалено много на госпожа Спаркс. Но не бе готова да й разкрие всичко. Все пак трябваше да каже нещо, но не знаеше какво. Лейди Гленкора я избави от агонията, като влезе в трапезарията.
— Добро утро, госпожо Спаркс — рече тя. — Надявам се, че никой не е чакал закуската. Добро утро, господин Бот. О, Алис!
— Какво има? — попита Алис и се приближи до нея.
— О, Алис, какъв удар!
Но Алис виждаше, че братовчедка й не бе напълно сериозна и че тази нова неприятност, каквато и да бе тя, бе по-скоро досадна, отколкото гибелна.
— Ела тук — заповяда лейди Гленкора и двете се оттеглиха в амбразурата на прозореца. — Сега ще изпитам твоята вяра в мен. Това писмо е от… познай от кого.
— Как бих могла да позная?
— От лейди Мидлотиан! Ще пристигне тук в понеделник на път за Лондон. И ако не ми кажеш, че си напълно сигурна, че това е толкова неочаквано за мен, колкото е за теб, никога повече няма да ти проговоря.
— Напълно сигурна съм.
— А! Тогава можем да го обсъдим. Но първо да закусим.
В този момент още няколко дами влязоха в стаята. Сред тях бяха херцогинята и дъщеря й, както и двете госпожици Палисър. Господин Бот се зае с това да угажда, или по-скоро да предлага да угажда, на малките им прищевки.
Почти стана обяд, преди Алис и нейната братовчедка да могат да обсъдят насаме предстоящата визита на лейди Мидлотиан. Господин Палисър се бе появил и му бяха съобщили прекрасната новина.
— С удоволствие ще приемем лейди Мидлотиан — заяви той.
— Но тук има човек, който няма да е толкова очарован да я види — каза лейди Гленкора на своя съпруг.
— Нима? — отвърна господин Палисър. — И кой е този човек?
— Нейната непокорна братовчедка Алис Вавасор. Но, Алис, господин Палисър не знае нищо за това, а е твърде дълго за обясняване.
— Много съжалявам… — започна господин Палисър.
— Мога да ви уверя, че няма никакъв проблем — заяви Алис. — Просто ще си тръгна три дни по-рано.
Когато чу това, господин Палисър доби много сериозен вид. Що за кавга можеше да направи пребиваването на госпожица Вавасор и лейди Мидлотиан в една и съща къща невъзможно?
— В никакъв случай! — възкликна лейди Гленкора. — Нима искаш да кажеш, че се страхуваш от нея и ще избягаш?
— Госпожице Вавасор, опасявам се, че не можем да я помолим да не идва — рече господин Палисър.
В отговор на това, Алис заяви, че за нищо на света не би предотвратила идването на лейди Мидлотиан в Мачинг.
— Трябва да знаете, господин Палисър, че аз никога не съм виждала лейди Мидлотиан, въпреки че сме далечни братовчеди. Нито съм се карала с нея. Но тя ми даде съвет в едно свое писмо и аз не й отговорих, защото сметнах, че не е нейна работа да се меси. Ще си замина, но не защото се страхувам от нея, а защото, след случилото се, срещата ни би била много неловка за нея.
— Можеш да й кажеш, че госпожица Вавасор е тук — предложи господин Палисър на своята съпруга. — Така ще й дадеш възможност да отмени посещението си, ако реши.
Нещата се развиха така, че Алис не можеше да напусне Мачинг, без да превърне визитата на лейди Мидлотиан в проблем. Несъмнено тази среща щеше да бъде безкрайно неприятна, но, както самата лейди Гленкора бе посочила, лейди Мидлотиан нямаше да я изяде. Истината бе, че Алис се страхуваше от старата дама и този страх я караше да се срамува. Бе принудена да признае това пред себе си. Но в същото време реши, че няма да допусне да бъде принудена да избяга от Мачинг.
Нима господин Бот ухажва вашата братовчедка? — попита госпожа Спаркс тази вечер, обръщайки се към лейди Гленкора.
— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.
— Боже мой! — възкликна една старица, възхитена от близките отношения между Алис и лейди Гленкора. — Дори не бих си помислила подобно нещо.
— Но аз си го помислих, колкото и невероятно да звучи — отбеляза госпожа Спаркс.
— Какво ви накара да си го помислите? — попита лейди Гленкора.
— Обърнете внимание, че не ви питам дали госпожица Вавасор харесва него — каза госпожа Спаркс. — Нямам подобни подозрения. По-скоро ми се струва, че когато той играе ролята на Бакхус, тя е Ариадна, отчаяно опитваща се да избяга от него.
