— Невъзможно. Не съм му казвала нищо, което да го накара да ме обикне. Не съм направила нищо за него, което да го накара да ме обикне. Може би щеше да обикне майката на детето си, но защо би обикнал мен? Беше ни заповядано да се омъжим и го направихме. Той нямаше време да се научи да ме обича. Но той не се нуждае от любов, Алис. Не се нуждае нито да обича, нито да го обичат. Иска ми се и аз да бях като него.
Алис направи всичко по силите си, за да я утеши, но думите й нямаше как да облекчат тези брачни мъки.
— Да ти простя?! — възкликна Гленкора. — Какво имам да ти прощавам? Не си мисли, че не знам. Постоянно мисля за това и нямам нужда от случайни думи, които да ме подсещат. Да ти простя? Когато съм ти толкова благодарна за това, че ме обичаш? Ако не бях открила тази любов, нямаше да мога да остана тук.
Десетина дни по-късно Алис слезе на закуска една сутрин и се озова в компанията на господин Бот. Традицията в Мачинг Праяри повеляваше гостите да се събират за закуска доста късно. Много рядко някоя от дамите можеше да бъде видяна долу преди десет часа. Някои от господата закусваха по-рано, особено когато ходеха на лов, и в тези случаи дамите, слезли на закуска, се чувстваха изоставени от своите братя и съпрузи. В този ден се случи така, че господин Бот представляваше силния пол и когато Алис влезе в трапезарията, той стоеше на килима с гръб към камината, чакайки появата на поне още един гост, за да може да започне да се храни. Ако можеше да избяга, Алис би го направила, защото бе започнала да го ненавижда и дори да се страхува от него, но нямаше как да стори това, без да изглежда твърде очевидно.
— Възнамерявате ли да удължите престоя си тук, госпожице Вавасор? — попита господин Бот, използвайки първия случай, когато тя бе вдигнала глава от писмото, което четеше.
— С още няколко дни, струва ми се — отвърна Алис.
— А, радвам се. Господин Палисър настоява да остана до тяхното заминаване, така че не мога да си тръгна по-рано. Както знаете, аз не съм женен и мога да разпределям времето си както пожелая, поне в този период на годината.
— Предполагам, че намирате това за голямо удобство — рече Алис.
— Да, наистина е удобство. Виждате ли, човек като мен, който е член на парламента и работи за държавата, е длъжен да се съобразява с много неща. Един държавник не може да служи на родината си, ако не е готов да посвети времето си на това. И да прави взаимни отстъпки, госпожице Вавасор.
Тъй като госпожица Вавасор посрещна тези думи с мълчание, господин Бот продължи:
— Постоянно повтарям на своите съпартийци… разбира се, аз считам себе си за представител на крайните радикали.
— О, нима? — каза Алис.
— Да. Влязох в парламента като техен представител и досега не съм бил изкушаван да променя политическите си възгледи. Но постоянно повтарям на своите съпартийци, че нищо не може да бъде постигнато без взаимните отстъпки. Нямам нищо против да споделя с вас, госпожице Вавасор, че за мен господин Палисър е най-перспективният държавник в страната. О, да.
— Радвам се да го чуя — отвърна жертвата му, чувствайки се принудена да каже нещо.
— И смятам, че аз, като краен радикал, служа най-добре на партията си, като поддържам близки отношения с него, стига тази близост да е взаимна. Онзи ден един приятел ми рече: „Ще те превърне в правителствен чиновник“. Отвърнах му: „А аз ще го превърна в министър-председател от манчестърската школа“. Струва ми се, че съм наясно със способностите си, госпожице Вавасор.
— Несъмнено — отвърна Алис.
— Той също е наясно с тях. Господин Палисър не е от хората, които биха допуснали някой да ги заблуждава. Това е една справедлива система на взаимни отстъпки. Не можеш да станеш политик без нея. Вашата братовчедка лейди Гленкоурър е такава чаровна жена! Помня какво ми казахте онази вечер.
— Нима? — отвърна Алис.
— И съм напълно съгласен с вас, че не бива с лека ръка да водим поверителни разговори за близки приятели.
— Със сигурност — каза Алис.
— Но има случаи, госпожице Вавасор, има случаи, когато обичайните правила, от които се ръководим в социалното си поведение, трябва да бъдат донякъде огънати.
— Не мисля, че това е един от тези случаи, господин Бот.
— Не е ли? Просто ме изслушайте, госпожице Вавасор. Горд съм да заявя, че господин Палисър разчита много на скромното ни приятелство. Първото нещо, което ни сближи, беше политиката, разбира се, но приятелството ни премина отвъд нея и придоби приятно социално измерение. Бих казал дори много приятно социално измерение.
„Що за вкус има господин Палисър, помисли си Алис.“
— Но едва ли има нужда да ви казвам, че лейди Гленкоурър е много млада. Дори бих казал прекалено млада.
— Господин Бот, няма да разговарям с вас за лейди Гленкора Палисър.
Алис изрече това с решителен глас и цялата сдържаност, на която бе способна в този момент. Освен това се намръщи и изгледа свирепо своя събеседник. Но господин Бот бе много смел мъж и дори не трепна, въпреки враждебния й тон.
