Вечерта преди Бъдни вечер двама мъже седяха в квартирата на Джордж Вавасор на улица „Сесил“ и пушеха. Минаваше полунощ и на масата пред тях имаше квадратни шишета с алкохол и кани с гореща и студена вода, а един от тях използваше и бе използвал тези материали за лично удоволствие. Вавасор не пиеше и не изглеждаше склонен да започне. До него имаше чаша със слабо бренди, разредено с вода, но тя стоеше недокосната от двайсетина минути. Но за това време събеседникът му бе допълвал чашата си два пъти и сега изпускаше дим от лулата си с настървението на комин на параход, току-що зареден с пресни въглища. Този мъж беше Бурго Фицджералд, красив както винаги. Бурго бе от онези хора, на чиято красота всички обичат да се любуват, както жени, така и мъже. Но сега в очите му се четеше онази изпита измъченост, характерна за прекалено разгулния живот. Живот, който го бе изтощил със своята продължителност. Всеки би могъл да прочете историята на този живот в изражението му. Повечето мъже, които пият нощем и вършат мрачни дела по тъмна доба, придобиват червендалести лица, пъпчиви бузи и воднисти очи, а телата им стават смущаващо подпухнали. Това е милостивото наказание на Провидението, което по този начин придава външен израз на греховете им, за да може вредата от тях да бъде измервана нагледно. Много мъже са се отказвали от алкохола след първия цирей на носа, получен на около трийсетгодишна възраст. Никой не обича да има цирей на носа си или да се появи сред приятелите си с очи, които сякаш плуват в грог. Но Провидението, в гнева си, не бе предоставило тази предпазна мярка на Бурго Фицджералд. Понякога той ставаше блед, жълтеникав, отпаднал и унил. Слабееше все повече и повече. Понякога се разболяваше тежко. Най-близките му приятели често го чуваха да казва, че черният му дроб е станал безполезен и в тялото му не са останали никакви стомашни сокове. Но все още бе красив. Съвършеното му, почти богоподобно лице не се бе променило и очите му продължаваха да бъдат бистри и яркосини.
Той бе дошъл в квартирата на Вавасор с целта да го помоли както за помощ, така и за съвет. Но що се отнася до последното, струва ми се, че Бурго бе като повечето мъже, които си търсят някой да ги посъветва да направят ужасното нещо, което вече са си наумили. Ако съветът съвпадаше със собственото му мнение по въпроса, той щеше да му вдъхне допълнителна увереност, а ако не съвпадаше, щеше да бъде напълно пренебрегнат. Тези двама мъже се познаваха отдавна и в миналото между тях бе съществувала близост. Става дума за времето преди годежа на лейди Гленкора за господин Палисър. Когато лейди Гленкора се бе обърнала към Алис Вавасор за помощ, както знаем напразно, Бурго се бе обнадеждил, мислейки, че братовчедът на Алис също ще бъде привлечен към каузата. Джордж Вавасор бе откликнал. Той бе оказал финансова помощ на Бурго, тъй като тогава разполагал с повече средства отсега, и Бурго дори бе повярвал, че неговият приятел ще успее да им осигури къщата на улица „Кралица Ан“, превръщайки я в отправна точка на тяхната любов. Но всичко това бе приключило. Надеждите му не се бяха оправдали и лейди Гленкора М’Клъски бе станала лейди Гленкора Палисър, а не лейди Гленкора Фицджералд. Но сега се бе появила една нова надежда и Бурго отново се бе обърнал към своя приятел с молба за помощ.
— Вярвам, че ще го направи — рече Бурго и надигна чашата си. — Това е едно от онези неща, които трябва да пробваш. Иначе ще си останеш само с надежди. Знам, че не е щастлива с него и вече реших да я попитам.
— Но той ще продължи да разполага с богатството й?
— Нямам представа. Не съм се интересувал и не смятам да се интересувам. Разбира се, че не очаквам някой да ми повярва, но парите й вече не означават нищо за мен. Имам нужда от пари, разбира се, но не бих отнел съпругата на друг мъж за пари.
— Нима намекваш, че би сметнал това за грях? Мислех, че си над тези предразсъдъци.
— Лесно ти е да се шегуваш.
— Не се шегувам. Аз не бих избягал със съпругата на друг мъж. Вярвам в старомодната идея, че когато един мъж се ожени, трябва да му бъде позволено да задържи съпругата си. Знам, че повечето хора не биха се съгласили с мен.
— Струва ми се, че той отне моята съпруга — отвърна Бурго с чувство. — Така виждам нещата аз. Първо бе сгодена за мен и наистина ме обичаше. А него никога не го е обичала.
— Въпреки това бракът си е брак и законът е против теб. Но ако някога реша да предприема такова опасно действие, несъмнено ще мисля и за парите.
— Парите вече нямат значение.
— Предполагам, че са имали някакво значение, когато си решил да се ожениш за нея?
— Разбира се. Моите хора ни събраха, защото тя разполагаше с огромно богатство, а аз с никакво. Това е безспорно. И ще ти кажа още нещо: струва ми се, че онази стара вещица леля ми е готова да го направи отново. Не го казва на глас, разбира се. Не би се осмелила, но съм сигурен, че би го направила. Чудя се къде ли смята, че ще се озове!
— Каква признателност от твоя страна.
