— Ще ми позволите ли аз да сервирам вашата? — попита тя.
Но се случи така, че нито един от двамата не бе принуден да сервира, защото закуската на Алис бе донесена отделно от неговата.
— Гленкора ми заръча да ви предам, че веднага ще слезе — каза господин Палисър.
Алис попита за последиците от снощната неразумна разходка, но въпросът й остана без отговор. Явно господин Палисър бе готов да прояви галантност, но не и да й прости за снощи. След малко влязоха двете госпожици Палисър, последвани от господин Бот и госпожа Маршъм. Всички се интересуваха от състоянието на лейди Гленкора, сякаш сигурни, че тя бе в разклатено здраве след преживяното предишната вечер. Господин Бот бе особено разтревожен.
— Въздухът снощи бе много студен — заяви той, — и съм сигурен, че би навредил на всеки човек, изложен на него, особено деликатна жена като лейди Гленкора.
Намекът, че Алис не бе деликатна жена и господин Бот не бе разтревожен за нейното здраве, бе повече от явен за всички присъстващи. Господин Бот бе осъзнал, че неговият покровител е променил мнението си за госпожица Вавасор и това, разбира се, го бе накарало да промени своето. Само преди две седмици Алис щеше да бъде също толкова деликатна в очите му.
— Надявам се, че не смятате лейди Гленкора за деликатна — каза Алис, обръщайки се към господин Палисър.
— Със сигурност не е устойчива — отвърна съпругът.
— В никакъв случай — обади се госпожа Маршъм.
— О, не — произнесе се господин Бот.
Алис знаеше, че те обвиняваха самата нея в устойчивост, но запази мълчание. Орачите и доячките бяха устойчиви, така че обвинението беше сериозно. Тя нямаше да се засегне толкова, ако можеше да се защити по някакъв начин, но си заминаваше след малко, така че не можеше.
— Мисля, че Гленкора е толкова силна, колкото сме всички — заяви Ифигения Палисър, която се чувстваше задължена на госпожица Вавасор.
— Колкото са някои от нас — каза господин Бот, решен да упорства с обвинението, което бе отправил.
В този миг лейди Гленкора влезе и бе посрещната с нетърпеливи въпроси от двете гувернантки. Но тя бързо ги отклони и се насочи към Алис.
— Това е последната ни сутрин заедно — рече Гленкора.
— Да — каза Алис. — Господин Палисър сигурно се е уплашил, че никога няма да си тръгна.
— От друга страна — отвърна той, — трябва да кажа, че съм ви много задължен за това, че останахте.
Но тонът му бе студен и накара Алис да съжали, че не си бе тръгнала по-рано.
— Задължен! — възкликна лейди Гленкора. — Нямаш представа колко съм ти задължена! О, Алис, иска ми се да можеше да останеш с нас.
— След една седмица заминаваме — посочи господин Палисър.
— Да — отвърна лейди Гленкора, — но как ми се иска да не беше така! Скъпа Алис! Предполагам, че следващия път, когато се видим, ще бъде в Лондон.
— Пиши ми, за да ми кажеш кога ще дойдеш — рече Алис.
— Разбира се, че ще ти пиша, Алис. Ще ти пиша и от Гадъръм… или от Монкшейд.
Алис не реагира по никакъв начин, но стрелна госпожица Палисър с поглед. Тя стоеше с крак на решетката на камината, но бе обърната с лице към Алис и й кимна едва забележимо, сякаш за да й каже, че лейди Гленкора няма да има възможност да й пише от Монкшейд. Но не каза нищо.
Когато бе обявено, че каретата е пристигнала, господин Палисър хвана Алис под ръка и я изпрати до входната врата.
— Не се показвай навън, Гленкора — рече той. — Забранявам ти.
Двете братовчедки се целунаха за сбогом и Алис се насочи към каретата си.
— Довиждане, госпожице Вавасор — рече й господин Палисър от прага, но не я покани да им гостува отново в Мачинг Праяри.
Докато пътуваше към гарата в празната карета, на Алис й се прииска никога да не бе стъпвала там.
