— Каза ми, че господин Палисър очаква от нея да го срещне на мястото, където ще ходят, след като напуснат дома на херцога и че не е справедливо да бъде подлагана на такова изпитание.
— Не би трябвало да бъде изпитание, госпожице Вавасор.
— Как би могло да не бъде? Хайде, госпожице Палисър. Ако наистина сте нейна приятелка, трябва да бъдете справедлива към нея.
— Наистина съм нейна приятелка, но преди това съм приятелка на братовчед си. Той ми каза, че тя му се е оплакала заради това, че ще трябва да срещне този мъж. Според него това не би трябвало да означава нищо за нея и става дума за неоправдан страх. Съгласна съм, че не би трябвало да означава нищо за нея, но въпреки това смятам, че страхът може и да не е неоправдан. Има ли някаква причина, някаква истинска причина, която не й позволява да отиде? Госпожице Вавасор, умолявам ви да ми кажете, дори ако това означава да почерните името й! Всичко би било за предпочитане пред пълния позор!
— По никакъв начин не почерням името й, когато ви казвам, че има истинска причина да не иска да отиде в Монкшейд.
— Мислите ли, че е необходимо да се намеся? Знаете, че трябва да му кажа, ако наистина има от какво да се страхува.
— Струва ми се… не, госпожице Палисър, сигурна съм, че сте длъжна да я спасите от това посещение в Монкшейд, ако имате възможността да го направите.
— Има само един начин да го направя или поне да се опитам да го направя: като му кажа онова, което вие ми казахте.
— Кажете му тогава. Предполагам, че сте знаели това, преди да дойдете тук.
— Да, госпожице Вавасор, знаех го. Несъмнено го знаех. Но се надявах, че вие ще ме уверите, че няма никаква опасност. Вярвах, че ще ми кажете, че тя е невинна.
— Но тя е невинна! — отвърна Алис, надигайки се от стола си, сякаш в опит да подчертае думите, които едва смееше да изрече на глас. — Тя е невинна! Кой се опитва да й вмени вина? Зададохте ми въпрос като негов представител…
— И като неин, госпожице Вавасор.
— Въпрос, на който се чувствам длъжна да ви отговоря искрено и с мисъл както за неговите, така и за нейните интереси, но няма да допусна някой да каже, че съм я обвинила в нещо. Беше обвързана с господин Фицджералд преди братовчед ви да се ожени за нея. Той знаеше това. Тя му каза цялата истина. И от практична гледна точка, бракът й за господин Фицджералд щеше да бъде крайно неблагоразумен.
— Щеше да бъде пагубен.
— Може би. Не твърдя нищо по този въпрос. Но тя пренебрегна собствените си желания и се омъжи за братовчед ви.
— Не съм сигурна, че е пренебрегнала желанията си, госпожице Вавасор.
— Направи точно това. Щеше да се омъжи за господин Фицджералд, ако хората около нея не я бяха спрели. Нищо не ви дава основание да предполагате, че може да го забрави толкова бързо. И няма никаква вина за това, че не го е забравила.
— Има вина, ако обича някой друг, освен съпруга си.
— В такъв случай, госпожице Палисър, бракът й носи тази вина, а не увлечението й по господин Фицджералд. Но всичко това е в миналото. Братовчед ви трябва да се опита да я накара да забрави господин Фицджералд и няма как да постигне това, ако я заведе в къща, където той е отседнал.
— Самата тя ви е казала всичко това?
— Не съм сигурна, че съм длъжна да ви казвам какво самата тя ми е казала. Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих. Признателна съм ви за това, че ми го зададохте. И двете преследваме една и съща цел, а именно да й помогнем.
— И да спасим него от позор. Толкова се надявах това да е най-обикновен детински страх от нейна страна.
— Не е детински страх. Ако имате възможност да предотвратите заминаването й за Монкшейд, умолявам ви да я използвате. Дори ще ви помоля да ми обещаете, че ще го направите.
— След всичко, което ми казахте, нямам друг избор.
— Точно така. Нямате друг избор. Трябва да го направите, както за нейно добро, така и за негово.
След тези думи госпожица Палисър стана, пожела лека нощ на Алис и си тръгна. По време на разговора между двете не бе имало топли чувства и не се разделиха като приятелки. Бяха признали, че преследват различни цели. Алис се опитваше да спаси лейди Гленкора от падение, а госпожица Палисър да спаси братовчед си от позор, както и може би да предотврати една катастрофа. Едната обичаше лейди Гленкора, докато другата определено не я обичаше. Въпреки това Алис чувстваше, че госпожица Палисър бе постъпила правилно, като бе дошла да говори с нея и този разговор й бе донесъл огромно облекчение. Знаеше, че ще бъдат предприети стъпки, за да може срещата между лейди Гленкора и господин Фицджералд да бъде избегната. И тя не бе предала доверието на братовчедка си, за да накара госпожица Палисър да предприеме тези стъпки. Не бе казала нищо, което би могло да почерни името на лейди Гленкора.
На следващата сутрин слезе на закуска малко преди девет часа, а господин Палисър влезе в трапезарията няколко минути след пристигането й.
— Каретата ви ще бъде тук в десет без петнайсет — обяви той. — Слязох, за да ви сервирам закуската лично.
Усмихваше се, докато говореше, и Алис видя, че се опитваше да бъде любезен и услужлив.
