„Не давам заповеди — каза си Алис, седейки сама на масата за закуска с писмото в скута си. — Той ме попита как бих искала да бъдат уредени нещата и бях длъжна да му отговоря. Почувствах се задължена да се престоря, че ме интересува, въпреки че не ме интересува.“ Това бяха първите й мисли, когато прибра писмото в плика, след като го изчете за втори път. Тя го бе отворила бързо, сякаш за да не си остави време да си помисли, че се страхува от онова, което можеше да пише вътре, а мнението на леля й, че писмото ще съдържа възражение, все още бе отеквало в мислите й. Веднага бе разкъсала плика и очите й бяха препуснали по редовете с главоломна скорост. След като бе разбрала какво е мнението на автора за придружителя, който бе избрала за пътуването си, тя бе дочела писмото бавно и внимателно. „Не, не давам заповеди“ — повтори Алис на себе си, сякаш по този начин можеше да се освободи от вината, свързана с възможните бъдещи обвинения, които можеха да бъдат отправени към нея при определени обстоятелства. Обстоятелства, които в момента обмисляше.
След това анализира писмото абзац по абзац, четейки го отзад напред и пиейки чая си, докато разсъждаваше. Не, тя нямаше нито дом, нито къща. Нямаше и съпруг — все още не. Той говореше за годежа им сякаш бяха обручени постарому. Сякаш вече бяха женени. Подобни старомодни годежи вече не съществуваха. И двамата все още имаха свободата, поне до известна степен, да се измъкнат от този годеж. Ако той дойдеше при нея и заявеше, че бъдещият им брак няма как да го направи щастлив, нима тя нямаше да го освободи от това задължение, без да го упреква? Нима нямаше да сметне това за много по-почтено, отколкото ако останеше верен на брачен съюз, който му бе неприятен? Разбира се, че щеше да прецени така и да го оправдае и нямаше ли право да очаква подобно оправдаване, ако тя решеше да се откаже от задължението си? Впоследствие Алис стигна до заключението, че води този спор със себе си, просто за да спори, може би подтикната от неговата позиция, че вече бяха женени и неговата къща беше и нейна. Нямаше намерение да използва тази възможност, въпреки че разполагаше с нея. Нямаше желание да изневерява на обета, който бе дала. Или поне мислеше, че няма такова желание. Обичаше го много и му се възхищаваше още повече. Той беше благороден, щедър, умен и мил. Толкова мил, че почти бе съвършен. Всъщност, доколкото знаеше, той наистина бе съвършен. Как й се искаше да има някакви недостатъци! Как й се искаше! Как й се искаше! Как можеше тя, която бе изтъкана от несъвършенства, да се надява да направи този съвършен мъж щастлив? Но не можеше да има и капка съмнение относно нейния дълг. Обичаше го и това бе всичко. Беше му казала, че го обича и бе приела неговата реципрочна обич, така че нищо друго, освен промяна в тази любов, не можеше да извини едно прекъсване на връзката помежду им от нейна страна. Наистина го обичаше и обичаше само него.
Но някога бе обичала братовчед си. Да, това наистина бе така. Вече не го отричаше в мислите си. Бе го обичала с цялото си сърце и в момента я измъчваше чувството, че онази любов я бе радвала повече от тази, която бе разцъфнала впоследствие. Беше си казала, че това се дължи на младостта й и че любовта на двайсет е по-сладка от всяка следваща. В този по-раншен блян бе имало нещо като екстаз, който няма как да бъде повторен и всъщност няма как да съществува, освен насън. Сега тя бе пораснала и може би поумняла и любовта означаваше сътрудничество, в което всеки партньор трябваше да бъде откровен е другия, да желае и да се стреми към добруването му, осигурявайки по този начин общото им благополучие. Тогава, през онези невинни момински дни, любовта бе означавала пълно себеотрицание. Едното беше земно и следователно възможно. Другото беше слънчев лъч от рая и следователно невъзможно, освен насън.
