И тя бе грешала при първото си влюбване. Признаваше това без никакви колебания. Мъжът, когото бе боготворила, се бе оказал глинен идол и тя знаеше, че правилно се бе отрекла от това идолопоклонничество. Той не само й бе изневерявал, но я бе лъгал в опитите си да извини своята изневяра, което бе дори по-лошо. Не само й бе давал празни обещания, но го бе правил е ясното съзнание, че обещанията му са празни. Освен това се бе държал себично. Равнодушно и себично. Бе поставил собствените си долни страсти над нейната висша любов. Тя бе осъзнала това и се бе разделила с него, като се бе заклела пред себе си, че никакво разкаяние от негова страна не би могло отново да ги събере. Бе му простила като мъж, но не и като любим, и го бе приветствала обратно в живота си като свой братовчед и като брат на най-добрата си приятелка. Отново бе започнала да се тревожи за кариерата му. Не криеше този интерес, а открито демонстрираше безпокойството си. Знаеше, че той бе умен, амбициозен и дързък и продължаваше да вярва, въпреки собствения си горчив опит, че има добро сърце. Опасявам се, че докато си казваше, че наистина обича мъжа, на когото се бе врекла във вярност, тя като че ли изпитваше по-топли чувства към другия, от когото се бе отрекла.
— Защо се преструва, че няма да бъде щастлив в Лондон? — попита тя, връщайки се на писмото. — Защо се преструва, че ненавижда мястото, което повечето мъже смятат за най-подходящо за осъществяване на мечтите си? Ако бях мъж, нищо на света не би могло да ме убеди да заживея другаде. Не е ли странно колко сме различни във всяко едно отношение? Колкото и ярко да блести, той все ще намери как да скрие светлината си в някой тунел!
И най-накрая тя се върна към онзи въпрос, който я бе глождил, преди да отвори писмото от своя любим. Помните колко уверено бе заявила, че господин Грей не би стигнал дотам, че да има нещо против тя да пътува с братовчед си. Но той бе продължил. Бе писал по темата с приятно чувство за хумор, като един истински джентълмен, предпочитайки да не загатва за минали събития в живота на жената, която обичаше. И се бе въздържал от това да напише нещо, което би могло да бъде възприето като разрешение от негова страна. Когато Алис му бе писала за този план, в думите й бе имало нещо, издаващо колебанието й. Беше се постарала да се изкаже по начин, който бе ясен и прозаичен, сякаш мислите й не потрепваха възбудено, докато пишеше. Но се бе провалила и знаеше това. Беше се провалила и той бе разчел нейните усилия и нейния провал. Алис бе напълно наясно с това, защото го чувстваше дълбоко в сърцето си. Знаеше, че той бе благороден мъж и джентълмен до последната си капка кръв. Но въпреки това… въпреки това… тя почти съжаляваше, че не й бе написал онова, което лейди Маклауд бе очаквала.
През следващата седмица лейди Маклауд се отбиваше почти ежедневно в къщата на улица „Кралица Ан“, но двете с госпожица Вавасор не говориха повече за пътуването до Швейцария и не бе зададен нито един въпрос за мнението на господин Грей относно това пътуване. Разбира се, възрастната дама откри, че нямаше кавга. Отсъстваше дори възможността за спречкване, въпреки нейната убеденост в противното, така че тя бе принудена да се задоволи с това. Повече не се опита да заведе Алис при лейди Мидлотиан. Всъщност обичайните им теми за разговор бяха напълно изоставени и визитите на лейди Маклауд, въпреки че продължиха да бъдат чести, започнаха да стават все по-кратки. Тя не смееше да споменава господин Грей и понеже не го правеше, считаше себе си за донякъде онеправдана. Така че беше мълчалива, сдържана и капризна. Скоро дойде последният ден от лондонското й пребиваване и финалната й визита в дома на племенницата й.
— Трябваше да дойда, защото това е последният ми ден — рече лейди Маклауд — но съм толкова заета и имам толкова много неща за вършене, че едва успях.
— Много мило от твоя страна — отвърна Алис и стисна нежно ръката на леля си.
— Задържах файтона, така че мога да остана само двайсет и пет минути. Внимателно отбелязах часа, но съм сигурна, че кочияшът после ще се закълне, че са минали трийсет.
— Когато се върнеш в Челтнъм, няма повече да се разправяш с файтони, лельо.
— Кабриолетите са още по-ужасни, скъпа. Наистина смятам, че са такива. Плащам сметката си всеки месец, но винаги ми вписват един кабриолет, който не съм ползвала. Това е обичайна практика и всички мъже го правят.
— Предполагам, че е трудно да бъдат намерени почтени мъже, където и да било.
— Или почтени жени. Госпожа Грийн заяви, че иска да ме таксува за още една седмица, защото съм я предупредила за заминаването си чак във вторник сутринта. Представяш ли си? Няма да й платя, разбира се! Може да спре багажа ми, ако смее. Но това е за последен път — последното ми идване в Лондон, скъпа.
— О, лельо, не казвай това!
— Казвам го, скъпа моя. Не виждам причина старица като мен да пътува до Лондон всяка година, само защото така е прието.
— За да видиш приятелите си, разбира се. Възрастта няма значение, когато човек има твоето здраве.
