— Само ако знаеше как страдам от лумбаго… но трябва да призная, че пътуването до Лондон винаги ми носи известно облекчение. Но що се отнася до приятелите… Е, предполагам, че човек няма право да се оплаква, когато достигне моята възраст, но ми се струва, че онези, които обичам най-много, по-скоро биха предпочели да не ме виждат.
— Мен ли имаш предвид, лельо?
— Не, скъпа моя, нямам предвид теб. Разбира се, животът ми щеше да бъде много по-различен, ако бе склонила да останеш при мен, докато се омъжиш. Но нямам предвид теб. Не съм сигурна, че имах предвид конкретен човек. Не трябва да обръщаш внимание на думите на старица като мен.
— Просто ти е тъжно, защото си заминаваш.
— Не е така. Не знам защо останах тази последна седмица. Казах на лейди Мидлотиан, че смятам да си замина още на двайсети. Тя знае, че не го направих, но въпреки това нито веднъж не ме покани. Сигурна съм, че всяка вечер са излизали, но поне можеше да ме покани на обяд. Толкова е самотно да се храниш сам в лондонската си квартира.
— Но никога не би дошла да обядваш с мен.
— Не, скъпа, не бих. Но няма да говорим за това. Искам да ти кажа още едно нещо. Да видим. Остават ми още шест минути. Вече реших никога повече да не идвам в Лондон… освен за едно нещо.
— И какво е то, лельо? — попита Алис, въпреки че чудесно знаеше отговора.
— Ще дойда за твоята сватба, скъпа моя. Надявам се, че няма да ме караш да чакам дълго.
— О, нищо не мога да ти обещая. По този въпрос още не се знае.
— И защо не се знае? Винаги съм смятала, че когато едно момиче е сгодено, колкото по-скоро се омъжи, толкова по-добре. Само джентълменът може да има причини да отлага.
— Те често го правят, както знаеш.
— Но, Алис, нима намекваш, че господин Грей отлага сватбата ви?
Алис дълго мълчеше, а на лицето на лейди Маклауд се изписа нещо, което наподобяваше ужас. Нима имаше някакъв проблем с господин Грей, за който тя не знаеше? Алис, която за секунда-две си позволи известна игривост, бе твърде почтена, за да допусне това впечатление да се задържи.
— Не, лельо — отвърна тя. — Господин Грей не отлага сватбата. От мен зависи кога ще бъде насрочена тя.
— И защо не я насрочиш?
— Но това е нещо толкова сериозно! И все пак аз… аз приех предложението му едва преди четири месеца. Не смятам, че можем да говорим за отлагане.
— Но би могла да я насрочиш още сега, ако той е съгласен.
— Може би ще го направя… някой ден, лельо. Трябва да си помисля и не бива да ме пришпорваш.
— Но имаш нужда от някой, който да те съветва, Алис.
— Ох, точно за това говоря! Хората смятат, че на този свят няма нищо по-лошо от момиче, което получава каквото иска. Отначало момичето няма право да си хареса някого, а когато най-накрая си хареса, трябва да се омъжи за него в мига, в който бъде помолена. В момента получавам твърде малко от онова, което искам, а след като се омъжа, няма да получавам нищо. Така че защо се учудваш, че не бързам да се омъжа?
— Не те карам да бързаш, мила моя. Но, Боже мой! Тук съм от цели двайсет и осем минути! Онзи ужасен мъж ще ме таксува за един час! Довиждане и Бог да те благослови! Не забравяй да ми пишеш.
И лейди Маклауд изхвърча от стаята, бидейки по-загрижена за това да си спести шест пенса, отколкото за каквото и да било друго.
Джон Грей пристигна в Лондон два дни по-късно, отколкото бе възнамерявал. Спокойно бихме могли да заключим, че Алис бе използвала дипломатическите си умения, за да предотврати срещата между лейди Маклауд и своя любим. И двамата нямаха търпение да зачекнат темата с насрочването на сватбата и Алис до голяма степен не споделяше мнението им по въпроса. Ако лейди Маклауд и Джон Грей бяха обединили усилията си, тя най-вероятно нямаше да може да устои на общия им натиск. Бе решила в никакъв случай да не определя датата на сватбата преди завръщането си от Швейцария и по тази причина бе счела за мъдро да задържи господин Грей в провинцията до заминаването на лейди Маклауд, въпреки че така съкрати неговото пребиваване в столицата до четири дни. По време на това посещение господин Вавасор направи нещо паметно. Той вечеря вкъщи, за да приветства своя бъдещ зет е добре дошъл. Не само че вечеря вкъщи, но и покани, или по-скоро позволи на Алис да покани Джордж и Кейт Вавасор на това вечерно парти.
— Каква добра поличба за бъдещата ви женитба! — отбеляза Кейт е типичната си саркастична усмивка. — Чичо Джон вечеря вкъщи и господин Грей се присъединява към веселбата. Предполагам, че скоро всички ще се променим и двамата с Джордж ще заживеем в малка къщурка в провинцията.
— Кейт — отвърна гневно Алис, — ти си най-несправедливият човек, когото някога съм познавала. Бих ти простила задевките, колкото и да са груби, стига да бяха справедливи.
— И към кого съм несправедлива в конкретната ситуация? Към баща ти?
— Забележката ти не бе отправена към него.
— Към теб?
— Не се тревожа за себе си. Знаеш това много добре.
— Тогава сигурно съм била несправедлива към господин Грей.
