В продължение на цял час Алис седя, без да помръдва, а думите, които Джон Грей бе изрекъл, преди да си тръгне, отекваха отново и отново в главата й: „Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.“ Нещо в тези думи я бе успокоило и дори утешило. Във всеки случай той не я презираше. Нямаше да й каже това, ако все още не я уважаваше. Всъщност нима не бе заявил, че ще я приеме обратно, ако реши да се върне? „Не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си!“ Уви! Това нямаше как да се случи. Но думите му бяха мехлем за ушите й и тя се разчувства, докато си ги припомняше. Може би се разчувства прекалено много. Знаеше, че бе загубила своя Рай и нищо не можеше да промени това, но поне бе научила, че господарят на градината я искаше обратно. Алис седеше и мислеше за бъдещето си, сякаш то принадлежеше на някой друг — сякаш беше история, прочетена в книга. Да, беше корабокруширала и потъваше, но поне не бе изхвърлена от кораба от мъжа, когото обичаше.
Но нямаше ли да е по-добре, ако я бе поругал и низвергнал? Ако го бе направил, поне щеше да си спести мъката и разочарованието. Ако се бе научил да я презира, нямаше да я оплаква. Тя нямаше право да се чувства утешена от факта, че той също ще страда. Но когато тази мисъл мина през главата й, Алис веднага я прогони. Каза си, че Джон Грей е рационален, а не емоционален мъж. Уви, това бе грешката, която винаги правеше, когато се опитваше да обобщи неговия характер! Реши, че просто упорстваше и се опитваше да постигне онова, което си бе наумил. Самият той го бе казал и Алис вярваше безрезервно в думите му. И дори ако нещото, което преследваше, се окажеше непостижимо, той не би позволил на мъката да обладае сърцето му. Беше прекалено разумен и уравновесен, за да допусне нещо такова да помрачи щастието му.
Но нима това нещо трябваше да се случи? Нямаше ли начин тази загуба да му бъде спестена? Не беше ли възможно желанието му да бъде удовлетворено (а това наистина щеше да го удовлетвори) и в същото време тя да бъде спасена? Алис отново и отново си задаваше този въпрос, но така, сякаш се опитваше да спаси друга жена, а не себе си.
Но тя знаеше, че съдбата й бе предопределена. Не бе разсъждавала трезво, когато бе решила да приеме предложението на братовчед си, но това не променяше факта, че решението бе взето. Не бе разсъждавала трезво, когато бе заминала за Швейцария с двама души, които целяха да разбият мечтите й. Не бе разсъждавала трезво, когато си бе казала по време на онази разходка с Кейт в Уестморланд, че трябва да се омъжи за братовчед си, защото не може да се омъжи за Джон Грей. Братовчедите й бяха успели да изпепелят всичките й надежди. Но какво бе нейното оправдание? Нима не им бе позволила да го направят? Уви, нямаше майка! В нещастието си, тя призна всичките си слабости. Беше се гордяла с независимостта си, но до какво бе довела тази гордост? Беше охулила разсъдливостта на лейди Маклауд, но нима тези хули не я бяха обрекли на нещастие?
Нима трябваше да се отдаде, телом и духом, на мъж, когото не обичаше? Това бе въпросът, който си задаваше в своята агония. Нима бе длъжна да търпи милувките му, да лежи в обятията му и да откликва нежно на целувките му?
— Не! — отсече тя, крачейки из стаята. — Не. Не съм се съгласявала на това. Не съм го имала предвид.
Но какво бе имала предвид? Какво си бе представяла? За какъв брак си бе мислила, докато бе писала своя отговор? Как бих могъл да анализирам разсъжденията й и да направя мислите и чувствата й разбираеми за хората, които се интересуват от тях? Тя бе готова да жертва всичко за братовчед си, както би жертвала всичко за приятел. Бе готова да води неговите битки със своите пари, думи и съчувствие. Бе готова да му прави компания, когато има нужда, и да го утешава. Неговият позор щеше да бъде и неин, неговата слава щеше да бъде и нейна и неговите цели щяха да бъдат и нейни. Не беше ли това бракът, който се бе съгласила да сключи? Но той бе дошъл при нея и бе поискал целувка, а тя бе потръпнала от ужас при мисълта да го целуне. След това при нея бе дошъл другият и бе докоснал ръката й. Тялото й бе омекнало от това докосване и тя почти бе припаднала в краката му.
Беше направила голяма грешка. Знаеше това. Знаеше, че бе извършила грях. И това бе грях, който една порядъчна жена не можеше да си позволи. Бе обещала да сключи брак с мъж, когото не обичаше като съпруга, а сляпата й амбиция я бе накарала да се откаже от мъж, за когото сърцето й копнееше.
Вече не излъчваше онзи безценен аромат на изтънченост, който бе най-голямото достойнство на женствеността. Беше извършила грях срещу пола си. В агонията и отчаянието си, паднала на колене на пода и закрила лицето си с ръце, тя си каза, че не заслужаваше прошка. Вече бе осъзнала това и никога нямаше да си прости.
