— Ще го получиш, Джордж.
— Благодаря ти, Алис. А сега ще ти кажа какво предлагам. Знаеш, че донякъде се помирих с дядо си, нали? Е, след като спечеля изборите, смятам да му обясня как стоят нещата между мен и теб.
— Не говори за това сега, Джордж. В момента моето уверение, че можеш да разчиташ на безрезервната ми помощ, би трябвало да е достатъчно за теб. Искам да изпиташ пълното удовлетворение от успеха си и това ще стане, само ако прогониш всички тези мисли за пари от главата си, поне за известно време.
— Тези мисли ще бъдат прогонени, когато съм с теб — отвърна той. — Ето, вече ги няма!
Джордж вдигна дясната си ръка и духна в дланта си.
— Изчезнаха — рече. — Винаги е приятно да се отървеш от подобни мисли за известно време.
Хубаво е да ги прогониш както за известно време, така и за постоянно, но това не може да бъде направено без известен риск. Когато един човек е злоупотребявал с черния си дроб толкова дълго, че този орган напълно е отказал да работи, той не може да реши да забрави тази своя слабост точно преди да седне да вечеря.
Актьорското изпълнение на Вавасор, когато издуха грижите от дланта си, бе впечатляващо и не съм сигурен, че би могъл да се справи по-добре. Но Алис веднага прозря истината. Той осъзна това и се почувства неловко. Единствената му утеха бе нейното обещание да му преведе още пари. Но той не можеше да се задоволи с това. Искаше да изтръгне още нещо от нея: зрънце похвала, капка съчувствие или знак на привързаност, истинска или лъжлива, за да се престори на удовлетворен и да може да говори за бъдещите си планове без очевидно смущение. Как би могъл да иска пари от нея, ако не можеше да вземе за даденост, че тези пари по някакъв начин принадлежат и на двама им?
— Вече спечелих членството си — рече той.
— Да, прочетох във вестниците. Не познавам много членове на парламента, но разбрах, че си бил представен от един от малцината, които познавам. Предполагам, че двамата с господин Бот сте приятели?
— В никакъв случай не сме приятели. Но е възможно да ми се наложи да се преструвам на негов приятел пред хората.
— А, точно по този начин оправдах господин Палисър за това, че го бе поканил в дома си. Мисля, че ако бях в публичното пространство, щях да общувам само с хора, които бих могла да харесам.
— Да разбирам ли, че ненавиждаш господин Бот?
— Не го харесвам, но чувствата ми не са толкова силни.
— Той е вулгарен глупак — отвърна Джордж — и твоят лакей има по-голямо основание да се нарече джентълмен от него.
— Ако имах лакей.
— Но ще се издигне в парламента, поне донякъде.
— Опасявам се, че нито разбирам изискванията за парламентарен успех, нито знам в какво точно се изразява той. Неговите амбиции съвпадат ли с твоите?
— Амбициите му, доколкото мога да преценя, се изчерпват с желанието да стане парламентарен лакей на някой големец и да му плащат за това, ако е възможно.
— А твоите амбиции?
— О, що се отнася до моите, има някои неща, Алис, които човек не споделя с никого.
— Нима? Сигурно са ужасни неща.
— Ученикът, който сяда да пише стихотворение, не смее да каже дори на сестра си, че се надява да надмине Милтън, но именно тази надежда го кара да опита. Проповедникът, който застава на амвона, не смее да прошепне дори на жена си, че се надява проповедта му да накара хиляди да се разкаят, но въпреки това вярва, че това може да се случи.
— И ти, въпреки че никога не би го казал на глас, смяташ да надминеш Чатъм75 и да накараш хиляди да те последват.
— Харесва ми, когато ми се подиграваш. Наистина е така. Приятно ми е да чувам тази нотка на сарказъм в гласа ти. Кара ме да си спомням отминалите дни — дни, към които се надявам съвсем скоро да се върнем. Нали така, скъпа моя?
Игривото й чувство за хумор веднага се изпари. Защо бе направил този неловък опит да бъде галантен?
— Не знам — отвърна мрачно тя.
В продължение на няколко минути той мълчеше, въртейки в ръцете си някакъв неин предмет, който бе взел от масата. Беше малък стоманен нож за писма с позлатена дръжка. Не изглеждаше особено ценен, като едва ли струваше повече от пет шилинга. Той седеше и го въртеше между пръстите си, докато тя бродираше.
— Кой ти даде този нож за писма? — попита внезапно той.
— Боже мой, защо питаш? И защо питаш по този начин?
— Питам, защото, ако ти е подарък, ще взема нещо друго.
— Господин Грей ми го подари.
Джордж веднага го пусна и ножът изтропа на масата. След това го избута напред и той падна от другата й страна, като се приземи съвсем близо до краката й.
— Джордж — рече тя и го вдигна от пода, — държиш се неразумно. Моля те, престани.
— Не съм искал да падне — отвърна той. — Моля за извинение. Просто избрах неподходящ предмет. А кой ти даде това?
Той взе къса линийка, сгъната така, че да измерва точно седем сантиметра.
— Никой не ми я е подарявал. Купих я от един глупав базар.
— Тогава ще свърши работа. Ще ми я подариш при подновяването на любовта ни.
— Какъв невзрачен подарък — отбеляза тя, говорейки още по-мрачно отпреди.
