Той събра смелостта да се огледа и се уплаши, че някой враг ще преброи присъстващите и всичко ще свърши. Беше вложил душата и сърцето си в тази реч. Лозунгът му не беше лишен от смисъл, подобно на лозунга на Вавасор за речния бряг. Той вярваше в думите си и смяташе, че може да направи живота на хората по-добър и по-щастлив, като ги приближи до Бог. Казах, че се бе трудил в продължение на месеци. А можех да кажа, че се бе трудил целия си живот. Въпреки че тътреше краката си, когато ходеше, и сливаше думите си, когато говореше, лорд Мидълсекс бе добросъвестен мъж и се опитваше да върши добро, като не очакваше никаква награда за действията си, освен удовлетворението на хората, на които се опитваше да помогне. Но планът му бе обречен. Очакваха го само разочарования. Въпреки това щеше да се труди докрай в тази Камара или в другата, упорито и усърдно, без да получава нищо в замяна и е натежало от мъка сърце. Но когато най-накрая се оттеглеше, хората щяха да си кажат, че все пак бе постигнал нещо, и онези, които още го помнеха, щяха да бъдат убедени, че бе служил съвестно и донякъде ефективно на една добра кауза. Надницата му е невидима, но все пак получава някакво възнаграждение. Делото, с което се занимава, също е невидимо, но все пак го прави. Да се надяваме, че това чувство на закъсняло удовлетворение ще му донесе утеха в гроба. В момента нищо не можеше да му донесе утеха. Председателят седеше, учтив и любезен, вперил поглед в злощастния оратор, но никой друг в залата не го слушаше. Групата репортери бе оредяла значително и бяха останали само двама, които използваха писалките си с неохота, записвайки дума тук и изречение там, напълно наясно, че хабят усилия на вятъра. Вавасор остана до края, тъй като това бе отлична възможност да се запознае с формалностите на Камарата (господин Бот не бе излъгал, когато му бе казал, че трябва задължително да направи това). Най-малкото научи правилото на кворума. Някой отзад промърмори нещо, което председателят разбра, и след като вниманието му бе привлечено от факт, който иначе не би взел предвид, той преброи присъстващите в Камарата, установи, че бяха двайсет и трима, и сложи точка както на своите усилия, така и на усилията на клетия лорд Мидълсекс. Можем да си представим с какво чувство този благороден джентълмен се е отправил към вкъщи и какво си е мислил по пътя. Той бе заможен мъж, децата му щяха да прославят неговото име. Жена му го уважаваше и му вярваше, въпреки че никой друг не го правеше. Съвестта му беше чиста и не можеше да се оплаче от нищо. Но на кого завиждаше той в момента? По-рано през този ден Фарингкорт бе изнесъл реч в Камарата — мъж, комуто никой не би заел и шилинг, който бе избегнал тъмницата само защото бе член на парламента, комуто никой не вярваше и който нямаше нито съпруга, нито деца. Но триста мъже бяха слушали речта му. Бяха се смели, когато той се бе смял, бяха затаили дъх, когато бе нападнал министъра, така както испанският бикоборец затаява дъх, преди да убие бика. Накъдето и да бе поемал в речта си, те го бяха следвали. Всеки път, когато този нехранимайко се изправеше да говори, в Камарата се стичаха тълпи от близките библиотеки и пушилни, а балконът се пълнеше с любопитни зрители. Репортерите бързо обръщаха страниците и пръстите им работеха толкова усърдно, че по челата им избиваше пот. Тази вечер, докато министър-председателят бе атакуван отново и отново с благочестива ярост и унищожителна ирония, някои от присъстващите бяха обявили, че той ще бъде принуден да привлече говорещия в своя отбор, въпреки неизплатените дългове и лошата репутация. Мъж, който умее да изпраща такива гръмотевици, трябва да бъде подкупен да ги изпраща към опонентите. Именно на този мъж завиждаше лорд Мидълсекс, докато седеше, почтен и нещастен, в самотния си кабинет!
Господин Бот бе напуснал Камарата заедно с господин Палисър. След преброяването Вавасор се отправи сам към квартирата си, като по пътя се замисли над позицията, която бе успял да си извоюва. Отново и отново си казваше, че бе постигнал нещо значимо, придобивайки това членство, и опитваше да се убеди, че цената, която бе платил за него, не бе прекалено висока. Въпреки това вече го бе обзело онова чувство, онова ужасяващо човешко чувство, което лишава всяко постижение от неговата стойност. Това чувство оставя диаманта без блясък и златото без чистота.
