Той се втренчи в очите й с отворена уста, показвайки краищата на белите си зъби. Раната през лицето му бе зейнала широко и бе поруменяла. Последната дума бе придружена от укорително съскане. Въпреки че тя не понечи да отговори, Джордж отново направи пауза, сякаш искаше да й даде шанс да осъзнае пълния смисъл на искането му. Струва ми се, че той се бе разпалил от собствените си думи и бе забравил както безчестието си, така и нуждата, която имаше от парите й, и в момента правеше всичко по силите си, за да я накаже за отношението й.
— Помолих те да ме целунеш. Ако смяташ да станеш моя жена, не би трябвало да те е срам да изпълниш тази молба. Преди два месеца ми каза, че ще се омъжиш за мен. Какво да мисля за това обещание сега, след този отказ да засвидетелстваш любовта си към мен?
Той отново направи пауза и тя реши, че бе дошло време да му отговори:
— Наистина ли не можеш да разбереш колко много страдах?
— Това ли е твоят отговор?
— Не знам какъв отговор искаш да ти дам.
— Хайде, Алис, не бъди неискрена. Много добре знаеш какъв отговор искам да ми дадеш и знаеш също така, че искането ми не е неразумно.
— Никой досега не ми е казвал, че съм неискрена — рече тя.
— Знаеш какво искам. Искам да разбера дали жената, за която смятам да се оженя, наистина ме обича.
Вместо отговор, Алис се изправи. Той също го направи, но тя продължаваше да мълчи. Той стискаше малката линийка, която тя му бе позволила да вземе, но я държеше така, сякаш не знаеше какво да прави с нея.
— Е, Алис, ще получа ли отговор от теб?
— Не сега, Джордж. Ядосан си и не искам да говоря с теб, когато не си в настроение.
— Нима нямам причина да бъда ядосан? Не осъзнаваш ли, че се държиш ужасно с мен?
— Знам, че главата ме боли и ми е лошо. Искам да ме оставиш.
— Ето ти подаръка тогава — отвърна той и хвърли линийката на дивана зад нея. — Ето ти и безполезната дрънкулка, която се надявах да носиш за мен.
Той запрати нещо, което бе извадил от джоба на жилетката си, към решетката на камината, след което се насочи с бърза крачка към вратата. Обърна се с ръка на дръжката и рече:
— Алис, след като си тръгна, опитай се да помислиш над начина, по който се държиш с мен.
После излезе, а тя остана неподвижна, докато не чу затръшването на входната врата. Когато се увери, че си е тръгнал, Алис веднага се насочи към камината. Опасявам се, че първото й действие не бе особено достойно, но бе напълно естествено. Не че искаше самото бижу или изгаряше от любопитство да го разгледа. Би предпочела изобщо да не й го бе носил. Но изпитваше типичното за една жена нежелание да остави нещо толкова ценно да бъде унищожено без причина. Така че взе лопатката и започна да рови в пепелищата. Не след дълго намери пръстена, който братовчед й бе хвърлил. Изглеждаше скъп, тъй като бе украсен с рубин и два малки диаманта. Единият диамант липсваше. Най-вероятно се бе отчупил от силата на удара в решетката. Тя го потърси, като опърли лицето и очите си, но напразно. Реши, че бе изгубен завинаги и ще бъде изхвърлен, заедно с останалата пепел. Това бе за предпочитане пред другия вариант, а именно да нареди на прислужниците да го потърсят, принуждавайки се да им разкрие какво се бе случило.
Когато търсенето приключи, Алис сложи пръстена на лавицата над камината, но веднага осъзна, че не биваше да го оставя там. Внимателно го уви в един хартиен лист и го прибра в чекмеджето на писалището си. След това седна на масата и се замисли. Трябваше да реши какво да прави, но главата я раздираше от болка. Така и не можа да въдвори ред в мислите си.
Когато остана сама в квартирата си след скромния прием, който бе дала за двамата си ухажори, госпожа Гринаул се замисли сериозно над бъдещето си. Можеше да поеме по една от три пътеки: да даде ръката си на господин Чийзакър, да приеме предложението на капитан Белфийлд или да откаже и на двамата. Те безспорно бяха много упорити, но тя знаеше как да ги накара да я разберат, ако вземеше решение да не се обвърже нито с единия, нито с другия. След Великден смяташе да напусне Норич и те бяха наясно с плановете й. Беше споменала, че може да се върне в Ярмът през лятото. Тя бе справедлива жена и справедливостта изискваше двамата да знаят какво да очакват при евентуалното й завръщане.
