— Да, каза, че ще бъде тук — отвърна лейди Гленкора.
— Каква тълпа — отбеляза лейди Хартълтоп. — Не мислех, че в Лондон живеят толкова много хора.
— Голяма тълпа, наистина — отвърна лейди Гленкора и двете вече си бяха казали всичко, което изискваше етикетът. Както знаем, лейди Гленкора можеше да разговаря с неблагоразумно настървение в продължение на часове, особено ако хранеше симпатии към своя събеседник, но другата дама рядко си разменяше повече от десетина думи с някой друг, освен с камериерката си.
— Изглеждате прекрасно — отбеляза херцогинята. — А чух, че сте били много болна.
Изглежда, лейди Гленкора щеше да слуша за онази среднощна разходка сред руините до сетния си час.
— Как сте, лейди Гленкоурър? — прозвуча в ухото й и към нея бе протегната една голяма червена лапа.
Но след всичко, което лейди Гленкора и нейният съпруг си бяха казали по адрес на господин Бот, тя бе решена на всичко да не взима ръката му.
— Как сте, господин Бот? — отвърна лейди Гленкора. — Мисля, че ще потърся господин Палисър в задната стачка.
— Скъпа лейди Гленкора — прошепна херцогинята с глас, който трепереше от ужас. Лейди Гленкора се обърна и се поклони на закръглената си приятелка. — Позволете ми да ви придружа. Онази противна жена, госпожа Конуей Спаркс, всеки момент ще дойде и знаете как я ненавиждам.
Лейди Гленкора нямаше друг избор, освен да хване херцогинята под ръка и двете излязоха заедно. Струва ми се повече от вероятно лейди Монк да бе поканила госпожа Конуей Спаркс с идеята, че това бе единственият начин да изгони херцогинята от нейната табуретка.
Лейди Гленкора откри съпруга си в салона за танци. Господин Палисър стоеше в ъгъла с изражението на човек, който прави изчисления.
— Аз ще тръгвам — рече той, когато се приближи. — Дойдох само защото казах, че ще го направя. Ще се бавиш ли?
— О, не. Едва ли.
— Ще танцуваш ли?
— Може би веднъж… само за да покажа, че не съм старица.
— Не се разгорещявай твърде много. Довиждане.
И господин Палисър си тръгна. На изхода се бе образувала навалица и докато си проправяше път през нея, той се размина с Бурго Фицджералд, който се взираше напрегнато в жена му. Господин Палисър го изгледа и в главата му проблесна споменът за любовните надежди на този мъж, както и нечие прошепнато предупреждение по негов адрес, но той нито за миг не си помисли, че трябва да остане, за да наглежда жена си.
В продължение на минута-две Бурго Фицджералд остана там, където го бяхме видели за последно — облегнат на стената на трапезарията в основата на стълбището. През главата му минаваха мрачни мисли. Онова, което се канеше да направи или по-скоро да се опита да направи — нима то бе добро нещо само по себе си? И щеше ли да бъде от полза на жената, която се преструваше, че обича? Каква щеше да бъде нейната съдба, ако тази вечер се съгласеше да избяга с него и да изостави съпруга си? Дори за миг не се замисли за собственото си бъдеще. Никога не го бе правил. Дори когато за пръв път се бе почувствал привлечен от репутацията на богатството й, той не бе мислил за бъдещето, което тези пари можеха да му осигурят. Желанието да стане притежател на това богатство, го бе мотивирало по същия начин, както високият залог на масата за комар мотивира един комарджия. Но сега, докато стоеше под стълбището на леля си, той се замисли за нея. Дали щеше да бъде щастлива просто защото той я обичаше, при положение че останалите жени щяха да се правят, че не я забелязват, мъжете щяха да я считат за обезчестена и опозорена, висшето общество щеше да бъде затворено за нея и щеше да бъде принудена да живее зрелищно и шумно, завинаги лишена от правото да води тихо и скромно съществувание? Бурго чудесно съзнаваше какъв живот очакваше една жена при тези обстоятелства. Нима Гленкора щеше да бъде щастлива да живее по този начин просто защото той я обичаше? И при тези обстоятелства каква бе вероятността той да продължи да я обича? Нима самият той не бе един от най-неверните и непостоянни мъже?
Докато стоеше облегнат на стената в основата на стълбището, Бурго си зададе всички тези въпроси и наистина се опита да им отговори. Почти успя да се убеди, че трябваше да си вземе шапката и да се махне оттук. Нямаше значение какво щеше да се случи с него. Ако успееше да се затрие с пиене, може би този край нямаше да бъде толкова лош.
Но после си спомни парите на леля му, които в този момент бяха в джоба на жилетката му, и осъзна, че бе въпрос на чест да изпълни онова, за което му бяха дадени. Дори не си помисли да каже на леля си, че бе размислил и да й върне парите. Това би било невъзможно за него!
Да върне цели двеста лири, които вече бе успял да докопа, просто не влизаше във възможностите му. Когато си спомни парите, той си каза, че вече нямаше право да се колебае. Така че се изправи, протегна ръце над главата си и изпусна въздишка, която всички наоколо чуха, след което се качи на втория етаж.
Надникна в стаята на леля си и я видя. Тя също го видя и попита, с най-сладката си усмивка:
