Най-накрая, докато още бе в трапезарията, той чу името на лейди Гленкора. Преди около петнайсет минути бе видял как господин Палисър влиза и се качва по стълбите, но това му бе безразлично. Знаеше, че съпругът й ще бъде тук. Когато дългоочакваното име достигна до ушите му, сърцето му подскочи в гърдите. Какво трябваше да направи сега? Бе решил, че трябва да направи нещо, каквото и да е то, така че хукна към вратата на трапезарията и излезе тъкмо навреме, за да види как лейди Гленкора поема нагоре по стълбите. Тя бе точно над него, когато пристъпи в салона, така че не можеше да я поздрави, като й подаде ръка. Все пак вдигна глава и успя да улови погледа й. Поздрави я с кимване и кратко движение на ръката си. Тя погледна надолу към него и изражението й се промени, когато очите им се срещнаха. Едва му кимна, по-скоро с очи, отколкото с глава, но Бурго бе поласкан от мисълта, че в изражението й нямаше и следа от гняв. Ах, колко красив изглеждаше той, устремил поглед нагоре към нея, облегнал се на стената и наблюдаващ бавното й изкачване по стълбите! Гленкора чувстваше очите му върху себе си, не можа да се стърпи и погледна надолу към него, когато зави по стълбището. Очите им се срещнаха за втори път, устата му се отвори и на нея й се стори, че чува въздишката му. Това бе една прекрасна уста, изваяна като устата на мраморен бог, сътворен от древен скулптор! Бурго, въпреки че не умееше да обича истински, несъмнено умееше да изглежда така, сякаш е влюбен. Не се опитваше да я измами. Това не бе актьорско изпълнение. Изражението му бе напълно естествено, въпреки че изразяваше много повече, отколкото съдържаше сърцето му, по същия начин, както някои мъже използват силни думи, без да изпитват силни чувства. В този миг Бурго Фицджералд изглеждаше така, сякаш би могъл да се поболее от любов.
Когато изкачи стълбите, Лейди Гленкора бе посрещната от лейди Монк, която почти бе излязла в галерията, за да я поздрави. Домакинята дари своята знатна гостенка с най-милата си усмивка и лейди Гленкора бе въведена в малката приемна. Там бе херцогинята на Св. Банги, на своята табуретка в ъгъла, а до нея седеше господин Бот, въпреки че в момента двамата не разговаряха. В стаята имаше и още една дама, която бе много високопоставен гост и която лейди Монк бе приела в дома си с най-голямо удоволствие — младата маркиза на Хартълтоп. Тя бе в лек траур, тъй като нейният свекър, бившият маркиз, бе починал преди по-малко от шест месеца. Маркизата беше много красива жена и нейното присъствие се ценеше високо както от дамите, така и от господата. Никога не казваше глупави неща като херцогинята, не бе прекалено чувствителна по отношение на поведението на хората към нея, винаги се държеше любезно, но никога не си позволяваше да интимничи, несъмнено бе най-добре облечената жена в Лондон, но въпреки това не си придаваше важност… и бе несравнимо красива. Усмивката й бе изключително чаровна. Разбира се, имаше хора, които казваха, че тя не означава нищо, но нима усмивката на една млада дама трябва да означава нещо? Не се бе родила в благородническо семейство като лейди Гленкора, тъй като баща й бе провинциален духовник, който не бе успял да се издигне по-високо от сана на архидякон. Но беше запозната с правилата на живота във висшето общество и знаеше какво да очаква от един взискателен съпруг много по-добре от лейди Гленкора.
Никога не би си позволила да говори за песоглавци с червена четина. Никога не би използвала израза „накратко казано“. Никога не би излязла нощем, за да се разхожда из развалини. Никога не би се сближила с дама, която съпругът й не харесва. Да, веднъж след женитбата си бе получила предложение от ухажор и тук става дума за самия господин Палисър, но бе успяла да извлече максималното от тази афера, като бе спечелила пълното доверие на съпруга си, разкривайки му всичко, но без да предизвика гнева му, и дори бе успяла да откаже на ухажора си, без да го унижи. Но лейди Хартълтоп бе истинско чудо!
Лейди Гленкора не беше чудо. Да, идваше от знатен род, но бе жена от плът и кръв и когато влезе в малката приемна на лейди Монк, тя бе твърде смутена, за да може да проведе нормален разговор със своята домакиня.
— Скъпа лейди Гленкора, заповядайте за малко в покоите ми. Много съжалявам за това, че не успяхте да дойдете в Монкшейд. Чухме ужасни неща за здравето ви.
Лейди Гленкора отвърна, че е било просто настинка. Лоша настинка.
— О, да, чухме нещо за развалини и разходки на лунна светлина. Типично за вас, бих казала. Самата аз обожавам подобни неща, но човек трябва да внимава. Животът може да бъде толкова изтощителен, нали? Мисля, че познавате лейди Хартълтоп, а това е херцогинята на Св. Банги. Господин Палисър беше тук преди пет минути.
След малко лейди Монк отново бе извикана на вратата, така че лейди Гленкора се озова в компанията на лейди Хартълтоп.
— Видяхме господин Палисър да минава оттук — рече лейди Хартълтоп, която изобщо не се притесняваше да среща и да говори с мъжа, който се бе осмелил да й предложи любовта си.
