Тя не виждаше причина да посочва, че подобен разход би бил нищо за богат мъж като господин Палисър, особено, при положение че това богатство беше нейно. Не би намекнала нито на него, нито на когото и да било (дори на себе си), че имаше някаква заслуга заради огромното си наследство. У тази жена имаше много неща, които един съпруг не би одобрил. Не беше нито хрисима, нито деликатна, но определено не й липсваха великодушие и щедрост. Не съм сигурен, че бих я нарекъл дама, но ако се бе родила мъж, несъмнено щеше да бъде съвършеният джентълмен.
Госпожа Маршъм никак не бе доволна от отношението на лейди Гленкора към нея. Тя нямаше да се съгласи да отиде на партито на лейди Монк, ако бе знаела, че ще бъде сама. Ако бе придружавала лейди Гленкора, несъмнено щеше да получи част от уважението, полагащо се на богатата наследница. Отгоре на всичко каретата бе пристигнала, преди да бъде напълно готова, и лакеят, който я чакаше пред вратата, й се бе намръщил сърдито. Тя разбра всичко. Разбра, че лейди Гленкора бе отказала приятелството й по един напълно недвусмислен начин, и реши, че трябва да й отмъсти, а това бе напълно естествено. Когато каретата я остави пред дома на лейди Монк, тя трябваше сама да изкачи стъпалата. Прислужниците я обявиха за госпожа Марш и влезе в салона под това име. Там седна, като напразно се бе огледала за лейди Монк, и се замисли над нанесената й обида.
Минаваше единайсет, когато лейди Гленкора най-накрая пристигна. Бурго Фицджералд бе започнал да вярва, че злата съдба е отредила никога повече да не я види. Нещо бе осуетило плановете му в Монкшейд и той още не бе сигурен какво. Може би същите сили се бяха намесили отново, за да държат лейди Гленкора далече от къщата на леля му. Бурго не си бе съставил план на действие и нямаше ясна представа как щеше да стори онова, което си бе наумил. Бе опитал да си състави план, но както обикновено се случва с мъже, които нямат навика да разсъждават, бе решил да остави нещата да се развият по естествен начин. Все пак бе очевидно, че трябваше да говори с лейди Гленкора, преди да остави всичко на произвола на съдбата. Беше й писал, смело излагайки предложението си, и чувстваше, че ако тя бе решила да не участва, гневът й или най-малкото отказът й щяха по някакъв начин да са достигнали до него. Мълчанието невинаги означаваше съгласие, но поне загатваше, че съгласието бе възможно. От десет до малко след единайсет часа Бурго стоеше на стълбите на къщата на леля си и чакаше да обявят името, което копнееше (и може би малко се страхуваше) да чуе. Мъже и жени го заговаряха, но той почти не им обръщаше внимание. Леля му, с тревожно сключени вежди, го извика веднъж в приемната си и го помоли да танцува.
— Изглеждаш прекалено вглъбен — прошепна му тя.
Но той само поклати глава, обърна й гръб и излезе. Не отиде да танцува, разбира се. Да танцува в момента?! Как можеше да танцува, когато мислите му бяха заети с такива важни неща? Дори за Бурго Фицджералд в идеята да избяга с чужда жена имаше нещо, което му пречеше да се отпусне достатъчно, за да танцува. Лейди Монк бе по-възрастна и умееше да контролира чувствата си много по-добре от него. Въпреки че не можеше да танцува, Бурго слезе в трапезарията, взе една голяма чаша за бира и я напълни с шампанско. Няколко минути по-късно си напълни втора. Алкохолът не зачерви бузите му, нито пък изпоти челото му, както ставаше при други мъже, но добави един особен блясък в сините му очи. Именно този блясък подсказваше на другите мъже, че Бурго бе пил.
