— Но можеш да вземеш и двете.
— В никакъв случай… освен ако не очакваш от мен да седя навън при кочияша.
Имаше нещо в гласа й, една особена рязкост, почти вулгарност, която разгневи господин Палисър. Той се извърна от нея, а лицето му бе станало мрачно като буреносен облак.
— Сигурно съзнаваш, Плантагенет, че три жени, облечени за парти, не биха могли да пътуват заедно в една карета. Едва ли после би искал да ме видиш, ако аз съм една от тях.
— Не беше нужно да каниш лейди Джейн, след като госпожица Вавасор ти отказа. Помолих те да вземеш госпожа Маршъм преди това.
— А аз ти обясних, че предпочитам да ходя на партита с млади, а не със стари жени. Така стоят нещата, накратко казано.
— Гленкора, предпочитам да не използваш такива изрази.
— Какво? Имаш предвид „накратко казано“? Това е един напълно нормален израз. Нима звучи по-лошо от онзи, който господин Бот използва в Камарата снощи, когато заяви, че правителството е превърнало финансите на страната в „миш-маш“? Виждаш ли, опитвам се да следя дебатите и не бива да ми се ядосваш.
— Не ти се ядосвам. Звучиш като малко дете, когато казваш това. Предполагам, че каретата трябва да се върне за госпожа Маршъм, след като ви закара?
— Първо ще закара нея. Джейн не бърза. Аз също.
— Но госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш крайно неучтиво. Казах й, че ще пътувате заедно, когато разбрах за отказа на госпожица Вавасор.
— Тогава, Плантагенет, не е трябвало да й го казваш. Не е ли очевидно? Истината е, че ако ми наредиш да направя нещо, ще се подчиня, стига да мога. Ако не мога, ще ти кажа. Но когато ми дадеш свободата да решавам, не е справедливо после да ме укоряваш за решението, което съм взела.
— Не те укорявам.
— Напротив. Каза ми, че постъпвам неучтиво.
— Казах, че госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш неучтиво.
— Ако това е всичко, добре. Изобщо не ме интересува какво мисли тя. Ако иска, ще й отстъпя цялата карета, но аз няма да бъда вътре… освен ако не ми наредиш. Не я харесвам и не смятам да се преструвам, че я харесвам. Струва ми се, че ме следва навсякъде, за да може после да ти докладва какво не правя както трябва.
— Гленкора!
— И онзи противен песоглавец с червената четина прави същото… само че отива при нея, защото не смее да отиде при теб.
Плантагенет Палисър онемя от смайване. Много добре съзнаваше кого бе описала лейди Гленкора, но самата мисъл, че бе нарекла някого „песоглавец с червена четина“, го разгневи и ужаси! Започваше да си мисли, че не знае как да контролира жена си. Освен това картината, която му бе обрисувала, го смути дълбоко. Тя бе останала без майка, също като него, и Палисър се бе надявал госпожа Маршъм да я съветва и напътства по онзи мъдър начин, характерен за майката на една млада булка. Да, в Мачинг до него наистина бяха достигнали няколко критики, отправени от господин Бот по отношение на поведението на жена му, но тяхната цел бе да му помогнат да прецени какъв съвет да й даде, ако имаше нужда от такъв. Що се отнасяше до шпионирането на лейди Гленкора — самата идея му бе повече от противна! Никога не би позволил или толерирал подобно нещо! А сега жена му го обвиняваше в това, че я държи под око с помощта на двама шпиони, един мъж и една жена.
— Гленкора! — възкликна отново той, но после млъкна, защото не знаеше какво да й каже.
— Скъпи, според мен е по-добре да знаеш какво мисля по този въпрос. Сигурно смяташ, че това ме прави лоша, и съм склонна да се съглася. Наистина съм лоша, но тези хора няма да ме направят по-добра. Нима гувернантките в испанския двор правят придворните дами по-добри?
— Гувернантки!
Лейди Гленкора седна. Известно време господин Палисър стоеше и я гледаше. После се впусна в дълга реч, говорейки за своята правдивост и снизходителност и нейната разпуснатост и наивност. Каза й, че единственият й недостатък е нейната младост, и когато го направи, тя се намръщи — не на него, а на себе си, сякаш през главата й бе минала мисълта, че той не знае нищо по този въпрос. Господин Палисър не забеляза това или може би го забеляза, но този факт не прекъсна потока на красноречието му. Увери я, че дори не би си помислил да я шпионира, и обяви, че напълно греши относно характера на госпожа Маршъм. Последва втора гримаса, която сякаш казваше: „Има някой, който е направил по-голяма грешка от мен.“ Господин Палисър не спомена песоглавеца с червената четина и завърши речта си със студена целувка и уверението, че ще я види в дома на лейди Монк.
Когато вечерта или по-скоро нощта на партито дойде, каретата първо отиде да вземе госпожа Маршъм, а след като я остави пред дома на лейди Монк, тя се върна на улица „Парк Лейн“ за лейди Гленкора. Оттам пое към площад „Св. Джеймс“, за да вземе лейди Джейн. Като цяло вечерта не бе особено приятна за конете и кочияша.
— Иска ми се да й купи отделна карета — рече лейди Гленкора на братовчедка си Джейн, когато забеляза, че прислужниците не бяха в добро настроение.
— Това би било прекалено скъпо — отвърна лейди Джейн.
— Да, така е — съгласи се лейди Гленкора.
