След всяко изречение господин Томбе спираше, за да си поеме дъх, като се навеждаше напред и потриваше ръце, сякаш не смееше да седи в присъствието на Вавасор без някакъв подобен жест на смирение, хъхреше извинително и сякаш молеше своя гост за прошка за това, че не бе успял да отгатне причината за посещението му. Но господин Томбе беше лукава стара лисица и през цялото време обмисляше какво да разкрие на господин Вавасор и какво да скрие от него. Тази вечер той каза на жена си: „Мазнината се бе изляла в огъня.“ Той споделяше всичко с жена си и не мисля, че това по някакъв начин накърняваше интересите на неговите клиенти. Но докато хриптеше, кашляше и се извиняваше, той реши, че ако Вавасор му зададе конкретни въпроси, ще бъде най-добре да му отговори искрено. Ако му зададеше подобни въпроси, значи знаеше достатъчно по темата и нямаше смисъл да го лъже. Лъжите му нямаше да върнат мазнината в тигана. И въпреки че подобни въпроси можеха да бъдат зададени без пълното знание на питащия, те щяха да докажат, че Вавасор можеше и сам да открие истината, ако искаше. Смяташе да му каже възможно най-малко, но заключи, че нямаше как да го излъже с надеждата, че това ще бъде от полза на неговия клиент.
— Най-красивото дете, което някога съм виждал, господин Вавасор! — възкликна господин Томбе и се разкашля.
Някои хора, които го познаваха, се кълняха, че нарочно предизвиква тези пристъпи на кашлица.
— Не се съмнявам — отвърна Джордж.
— Определено е така, господин Вавасор, кашлюк-кашлюк!
— Можете ли да ми кажете, господин Томбе, дали вие, или той имате нещо общо с внасянето на определени суми в моята сметка при господата Хок и Блок?
— Господата Хок и Блок? Имате предвид банкерите от улица „Ломбард“? — попита господин Томбе, за да си спечели още малко време.
— Да, това е моята банка — отвърна рязко Вавасор.
— Много добра банка.
— Внасяли ли сте пари в моята сметка там, господин Томбе?
— Може ли да попитам защо ми задавате този въпрос, господин Вавасор?
— Не мисля, че можете. Искам да кажа, че моята причина да ви го задам няма нищо общо с вашата да ми отговорите. Ако не сте извършвали подобно плащане, няма да ви губя времето и няма да говорим повече по този въпрос.
— Не бих стигнал толкова далече, господин Вавасор… определено не бих… кашлюк-кашлюк!
— Тогава ще ми кажете ли какво отношение имате по този въпрос?
— Ами… истината е, че ме сварихте малко неподготвен, господин Вавасор. Чакайте да проверя. Пинкъл… Пинкъл!
Пинкъл беше писарят, който работеше във вътрешната стаичка, и немощният опит на господин Томбе да го извика, изглеждаше обречен на неуспех. Все пак Пинкъл чу своя шеф и дойде.
— Пинкъл, преди няколко седмици не внесохме ли малка сума в сметката на господин Джордж Вавасор в Хок и Блок?
— Така ли направихме сър? — отвърна Пинкъл, който познаваше тази страна от характера на своя работодател и може би бе доловил лукавата нотка в гласа му.
— Мисля, че да. Просто искам да провериш, Пинкъл. И, Пинкъл, обърни внимание на датата и после ми кажи какво си открил. Това е първият топъл ден за годината, господин Вавасор, но още помня онези зимни виелици! Кашлюк-кашлюк!
Вавасор прекара няколко неприятни минути в невзрачната кантора на господин Томбе, озвучавана от почти безспирно кашляне и хриптене. Постепенно му стана толкова досадно, че си позволи да демонстрира нетърпението си.
— Може би ще бъде по-добре да ви пиша, когато проучим въпроса? — предложи господин Томбе.
— Предпочитам да науча веднага — отвърна Вавасор. — Едва ли ще ви отнеме толкова време да откриете дали сте внесли пари в сметката ми по нареждане на господин Грей. Във всеки случай искам да знам, преди да си тръгна.
— Пинкъл! Пинкъл! — извика старецът през кашлицата си.
Пинкъл отново дойде.
— Пинкъл, внасяли ли сме подобна сума или съм се подвел?
Няма съмнение, че господин Томбе лъжеше безсрамно. Адвокатът много добре помнеше сумите, които бе внесъл в сметката на Вавасор по молба на Джон Грей. В същото време Вавасор чувстваше, че бе научил достатъчно.
— Ще проверя — отвърна Пинкъл и отново се скри.
— Извинявайте, че създавам работа на вашия писар — рече гневно Вавасор. — Особено, при положение че тази работа е ненужна. Няма как да не знаете дали сте внасяли пари в сметката ми по молба на господин Грей.
— Имаме толкова много работа, господин Вавасор, и толкова много клиенти! Наистина е така. Не отговарям за финансите само на един джентълмен. Но определено ми се струва, че имаше такава транзакция. Почти съм сигурен.
— Бихте ли ми казали адреса на господин Джон Грей? — попита рязко Вавасор.
— Улица „Съфък“ №5, „Пал Мал Ийст“ — отвърна господин Томбе и това бе сериозна грешка от негова страна. Клиентът му в момента бе в Лондон, но Вавасор не бе предполагал това. Ако му бе дал адреса на господин Грей в Недъркоутс, това щеше да бъде всичко. Но господин Томбе бе направил грешното предположение, че въпросът бе основан на знанието на Вавасор за посещението на господин Грей в Лондон и бе казал истината.
