— Улица „Съфък“ №5 — повтори Вавасор и си записа адреса. — Може би ще бъде най-добре да го посетя лично, след като вие не изглеждате склонен да ми предоставите тази информация.
И той грабна шапката си, едва кимна на господин Томбе и напусна кантората му. Господин Томбе се надигна от стола си и наведе глава към бюрото си.
— Пинкъл, Пинкъл — изхриптя той. — Не си прави труда. Не си прави труда.
Пинкъл не си правеше труда. Всъщност досега не бе предприел никакви стъпки, за да изпълни нареждането, което му бе дадено.
Господин Томбе не бе спечелил нищо с лукавото си увъртане. Докато крачеше по тясната уличка зад Доктърс Комънс, Джордж Вавасор се чувстваше сигурен, че парите, които бе получил, бяха минали под една или друга форма през ръцете на Джон Грей. Не искаше да знае дали бяха дошли от личните средства на неговия съперник, или той просто бе играл ролята на посредник между него и богатството на Алис. И в двата случая положението му бе достатъчно унизително. Мисълта, че самата Алис, подобно на него, беше в пълно неведение относно тази конспирация, не мина през ума му дори за миг. Не предположи, че чичо му Джон, заедно с нейния бивш годеник Джон, когото мразеше от дъното на душата си, могат да бъдат двамата конспиратори. Беше сигурен, че Алис и господин Грей са се съюзили срещу него. И ако те се бяха съюзили срещу него, какво означаваше това за техния годеж?
Има мъже, които имат ниско мнение за жените. За всички жени. Подобни мъже слагат майките и сестрите си на заден фон, сякаш не са представителки на нежния пол, и обявяват пред приятелите си, че всички жени са нечестни, че не бива да вярваш на жена, освен ако не е грозна, и че всяка жена може да бъде атакувана и това е толкова естествено, колкото да ходиш на лов през май. Едва ли има мъж, който да не познава подобни мъже. Не мога да кажа, че Вавасор бе един от тях. Поне не изцяло. Бе имало периоди в живота му, когато бе имал пълно доверие в братовчедка си Алис. Но бе имало и периоди, когато се бе подигравал на самия себе си за донкихотовската си вяра в представителите на нежния пол. С годините донкихотовските му мигове бяха ставали все по-редки. В сърцето му нямаше да е останал и помен от тази вяра, ако обстоятелствата през последните дванайсет месеца, които се опитах да опиша в тези страници, не го бяха изпълнили с подновеното желание да се ожени за братовчедка си. Всеки мъж се опитва да повярва в почтеността на бъдещата си жена и Вавасор също беше опитал и по свой собствен начин, бе повярвал. Освен това мисълта, че сърцето на Алис е принадлежало много повече на него, отколкото на другия й ухажор, го бе поласкала. Бе си казал, че тя е приела предложението на Грей от чисто благоразумие, но после бе осъзнала, че това благоразумие е прекалено равнодушно, и се бе върнала в обятията на онзи, когото наистина обичаше. Въпреки че самият той не бе склонен да обича, Вавасор нямаше нищо против да бъде обичан.
Тази идея бе сериозно разклатена от отношението на Алис към него, но досега не бе поставял под съмнение нейната вярност. Сега обаче не можеше да не го направи. Човек като него нямаше как да не постави мотивите й под съмнение. Докато вървеше към двора на църквата „Св. Пол“, той я нарече с всеки епитет, който бе обиден за една жена. В този миг я мразеше дори повече, отколкото мразеше Джон Грей. Сигурно го бе измамила! Каква наглост, какво лицемерие! Най-вероятно бе излъгала както него, така и сестра му Кейт. Или пък Кейт също го лъжеше? Ако това бе така, значи тя също трябваше да бъде наказана.
Но каква бе целта на тази конспирация? Освен факта, че бяха внесли всички тези пари в сметката му? Във всеки случай не бе имало измама по отношение на лирите, които Скръби бе изхарчил. Те му бяха предоставени, независимо от мотивите на съзаклятниците. И той не се съмняваше, че щяха да му бъдат предоставени още, ако запазеше мълчание относно онова, което знаеше. Все още вървеше на запад, докато мислеше тези неща, надолу по хълма „Лъдгейт“ в посока към улица „Съфък“. Каза си, че трябва да уталожи гнева си, поне докато не си осигуреше средства за следващите избори. Алис и господин Грей бяха негови врагове и нима някой можеше да го принуди да се издължи на своите врагове? Мисълта, че е задължен на Джон Грей, го изпълваше с гняв, но ужасното нещо беше сторено. Какво щеше да спечели, ако го спреше сега? Въпреки това Вавасор продължи да крачи надолу по улица „Флийт“ и след това по улица „Странд“. Вече минаваше покрай галерията на път за Пал Мал Ийст, когато взе окончателно решение относно стъпките, които трябваше да предприеме днес. Няколко секунди по-късно срещна Джон Грей на ъгъла на улица „Съфък“.
— Господин Грей — рече той и се закова на място. — Смятах да се отбия в квартирата ви.
— В квартирата ми? Искате ли да се върна с вас?
— Ако нямате нищо против — отвърна Вавасор и тръгна надолу по улица „Съфък“.
